— Здравей, Том! — поздрави го Наталия Хамар, която се беше приближила неусетно.
Тя му подаде ръка и се здрависаха. Дейвид погледна съпругата си топло. Наталия беше стройна, елегантна и много способна финансистка, с Дейвид бяха родени един за друг. Тя държеше дъщеря им на ръце.
— На колко е? — попита Том любезно, сестрите му все обсъждаха възрастта на децата. И храненето, и спането.
— На десет месеца.
Том погледна гукащото бебе. Беше сладко по един дундест беззъб начин. Малко трудно беше за разбиране как жена като суперизисканата Наталия Хамар може да има толкова крайно обикновено дете, но и Наталия, и Дейвид гледаха Моли сякаш веселото й писукане е върхът на благодатта, а и кой ли беше той да има друго мнение. Младите родители бяха чудновати създания. Наталия се извини и ги остави и Дейвид се загледа след двете жени в живота си с толкова любов в очите, че Том изпита нещо подобно на завист.
— Имаш хубаво семейство — каза.
— Да — кимна Дейвид.
Останаха така, всеки с чаша шампанско в ръка. Том не беше голям любител на напитката, но не намираше къде да остави чашата.
— Колко време ще останеш в града? — попита Дейвид.
— Не съм решил.
Наоколо тичаха деца, ядяха сладкиши и чипс, гонеха се. Въпреки изисканите гости, тържеството беше весело, нямаше капка скованост. Святкаха доста светкавици на фотоапарати, но Том забеляза, че не му влияят сериозно. Нито пък глъчката и топлината, напротив, чувстваше се съвсем спокоен. Беше подскочил при един силен трясък, но след това започна да се отпуска и пулсът му беше кажи-речи нормален. За сметка на това усещаше как настроението му се разваля с всяка изминала минута. Нима Амбра беше решила да не идва? Пак погледна часовника.
— Елинор ще дойде, нали? — попита Дейвид.
— Не.
Дейвид изглеждаше смутен.
— Мислех…
Том го прекъсна, не му се навлизаше в подробности:
— Не, поканих друга. Би трябвало да се появи всеки момент.
Надявам се.
Тя му беше пратила есемес да благодари за кошницата и цветята, но дали не смяташе, че е твърде настоятелен, твърде досаден? Нямаше как да разбере.
— Да го взема ли? — Дейвид кимна към пълната чаша шампанско на Том.
Той извика един келнер и не след дълго и двамата държаха по бутилка бира.
— Благодаря.
Чукнаха бутилките.
— Е, коя е тя?
— Коя? — попита Том.
Дейвид го погледна развеселено:
— Дамата ти. Която чакаш. Предполагам, че заради нея гледаш часовника през две секунди? Поне така подозирам.
Том отпи от бирата.
— Не знам дали ще дойде — призна.
— Е, тук има доста свободни момичета — сви рамене Дейвид и Том се раздразни безкрайно.
Като че ли Амбра е заменима. Том не се интересуваше от никоя друга. Ако Амбра не дойдеше, той щеше да си тръгне. Загледа се след групичка тичащи деца.
И тогава най-сетне я видя.
Макар че в първия момент дори не беше сигурен, че е тя.
Залата беше препълнена, имаше хора навсякъде, беше шумно и заради многото свещи се образуваха сенки и тъмни ъгълчета, затова трудно се виждаше. Но той умееше да разпознава хората и жената приличаше на Амбра, движеше се като нея.
Сърцето му заби по-бързо.
Наистина беше Амбра. Само че нейна нова версия. Същата Амбра и все пак друга. Първо, никога не я беше виждал в рокля, беше свикнал да я гледа в развлечени пуловери, плетена шапка и яке. Знаеше, естествено, че е жена. Бяха правили секс, беше съвсем наясно, че тя си има и гърди, и задни части. Беше я виждал гола, помнеше всеки сантиметър от кожата й, можеше да опише с подробности как ухаеше по различните части на тялото си, колко нежна беше вътрешната страна на бедрата й, колко меко беше дупето й.
Но никога не я беше виждал такава.
Беше облечена в синьо — тясна лъскава рокля, която милваше талията и ханша й. Приказваше с висок мъж в костюм и още не беше забелязала Том. Изглежда бе направила и нещо с косата си, защото сега беше съвсем лъскава и чуплива. Проблясваше при най-малкото движение на главата й, сякаш поръсена със звезден прах. Струваше му се по-висока от обикновено и когато плъзна поглед надолу, забеляза обувки с високи токчета, с които краката й изглеждаха суперсекси. Беше очарователно създание, общителна и спокойна. И беше тук заради него.
Мъжът, с когото говореше, стоеше близо до нея и тъкмо слагаше длан върху голата й ръка. Том не ги изпускаше от очи.
— Това ли е тя?
Том напълно беше забравил за Дейвид. Приятелят му, изглежда, едва потискаше смеха си.
Том се застави да не свива рамене, изглади лицето си. Не беше свикнал с такива чувства, нямаше никакво право да ревнува. Не ревнуваше. Поне не много.