Дали и той беше копнял да се видят също толкова, колкото и тя? Така й се струваше, когато очите му проблясваха по този начин, без да ги отмества от лицето й, докато целуваше дланта й. Струваше й се, че може би наистина е красива, че все пак заслужава да бъде желана. Ами ако бяха предопределени един за друг? Тя потъна в черните му засмени очи, не вярваше в онези приказки за сродни души, но ако съществуваха такива, нейната беше Том Лексингтън. Само него желаеше.
— Нещо за пиене? — предложи той и спря минаващ покрай тях келнер.
Мъжът, с когото Амбра беше говорила и когото напълно беше забравила, се покашля.
— Извинете, но ние разговаряме — намеси се.
Том го изгледа спокойно. Не каза нищо, но нещо явно премина между тях, защото мъжът изведнъж се сгърчи, завъртя се кръгом и изчезна.
Амбра пое чашата шампанско, която Том й подаде. Погледът му се плъзгаше по тялото й с нескрита наслада.
— Изглеждаш фантастично — каза той простичко и Амбра се сгря от горещия му поглед.
Тя отпи от шампанското.
— Забравил си да ми кажеш, че това е сватбено тържество — поклати глава осъдително.
Беше преживяла известен шок, когато осъзна със закъснение, че грандиозното събитие, на което я бе поканил, е сватбен прием.
— Това лошо ли е? — попита Том без ни най-малка следа от угризения.
— Можеше да го споменеш.
Тя се беше ръкувала с Александър де ла Грип на влизане, което се беше оказало сюрреалистично преживяване. Александър беше прочут, понякога не с добро, особено за една бивша развлекателна репортерка като нея, и тя беше очаквала едва ли не да я изгонят. Но той просто я поздрави учтиво и й пожела приятно прекарване. Изабел също беше любезна и каза колко е доволна, че всички недоразумения са изгладени.
Том протегна ръка и докосна една къдрица. Когато той минеше на чаровен режим, й идваше направо да се отърка в него, да притисне цялото си тяло в неговото, да шепне неприлични предложения в ухото му, да се опива от мириса му. Пак отпи от шампанското, остави мехурчетата да погъделичкат устата й, преди да ги глътне малко по малко.
След като беше прекарала целия следобед в контене, гримиране и фризиране, не беше яла и сега алкохолът й се отразяваше. Прокара длан по ръката на Том, докосна грубия плат.
— Кой беше мъжът, с когото говореше? — попита Том нехайно.
Амбра сви рамене, вече го беше забравила. Я почакай. Да не би Том да ревнува? От онзи тип? Тя се взря в лицето му, не знаеше какво да мисли. Беше толкова странно — как един човек, който отначало не играе никаква роля в живота ти, не е човек, когото познаваш, за когото мислиш, който има поне някакво значение, а после се превръща в единствения, с когото искаш да бъдеш и с когото искаш да правиш разни неща, единственият, с когото искаш да се виждаш и да разговаряш. Единственият, заради когото да решиш да отидеш на парти. Тя пак надигна чашата. Беше си загубила ума по Том, вече го знаеше, но дали и той я харесваше, поне малко?
— Ехо, смяташ ли да ме представиш на дамата си? — чу тя мъжки глас.
Беше Дейвид Хамар. Амбра го позна веднага. Държеше бебе на ръце, но въпреки това вдъхваше страхопочитание. Тя разбираше защо с Том си допадат — и у двамата имаше нещо сурово и внушително.
— Дейвид, това е Амбра Винтер. Амбра, Дейвид Хамар и дъщеря му Моли. Ето я и Наталия — добави той, когато при тях дойде елегантна жена с кестенява коса.
Амбра се ръкува с Дейвид и Наталия. Те я оглеждаха любопитно. Нещо й подсказваше, че и двамата познават Елинор, но са твърде възпитани да повдигнат въпроса.
— Приятно ми е да се запознаем, Амбра — поздрави я Наталия с добре модулиран аристократичен глас.
Всичко в нея крещеше за пари и елит — от привидно простата прическа до скъпата рокля и огромния годежен пръстен. Но очите й бяха мили и в очите й имаше нещо, което приличаше на искрена топлота.
— Името ви ми е познато — добави въпросително.
— Аз съм журналист, репортер от „Афтонбладет“. Но днес съм тук като частно лице — додаде тя бързо, когато една от най-големите спортни звезди на Швеция мина покрай тях.
Наталия пак се усмихна:
— Така може би е по-добре. Малкото ми братче е цар на организирането на партита, възможно е да стане диво, когато всички деца отидат да си легнат.
— И всички родители — добави Дейвид и стисна по-здраво дъщеря си.
Един гост приближи и привлече вниманието на семейство Хамар, те се извиниха и ги оставиха.
— Всички тук са толкова красиви — прошепна Амбра, загледана след двамата.
— Но ти си най-красива — заяви Том.
Тя се усмихна. Беше смешно преувеличение, но реши да приеме комплимента. Том я хвана през кръста и я поведе през множеството.