Той хвана бедрата й с две ръце, сграбчи я здраво, облада я толкова силно, че тя трябваше да се подпре на стената с една ръка.
— Да — изстена тихо.
Боже, щеше да свърши още един път, беше толкова хубаво, той беше навсякъде по нея и тогава той свърши, в същия момент тя експлодира отново, той свърши дълбоко в нея, стисна я, остана вътре в нея, все още без да изпуска от очи лицето й в огледалото.
Останаха така, задъхани, загледани един в друг. Тя не можеше да повярва, че е истина, че се беше случило.
Том я погали по рамото, целуна я по врата. Тя настръхна.
Той взе от масичката салфетка и й я подаде.
— Ако искаш да се избършеш.
Една примитивна част от нея не го искаше, искаше да запази мириса му, но докато той дискретно гледаше настрани, тя се избърса набързо и после си оправи бельото и роклята.
— Хубаво парти — подхвърли хем смутено, хем развеселено.
Никога не беше правила нищо подобно, не бе преживявала нищо подобно.
— Едно от най-хубавите, на които съм ходил — усмихна се той и дръпна завесата, когато тя кимна, че е готова.
Лъхна ги значително по-хладен въздух.
— Ама чакай, забравих да си оправя устните — засмя се тя.
Той се вгледа в устата й.
— На мен ми изглеждат перфектни. Все едно някой хубаво ги е нацелувал. — Наведе се и пак я целуна. — Ще те чакам тук.
Но Амбра поклати глава:
— Не може ли направо да се видим в залата? Искам още шампанско.
— Не се бави — заръча той.
Амбра остана в нишата зад завесата. Гледаше се в огледалото, усмихваше се на жената, която отвръщаше на погледа й, секси, вълнуваща, влюбена жена. Да, беше влюбена в Том. Оправи си грима. Нагласи си къдриците, сутиена и едната обувка. След като остана доволна от вида си и се увери няколко пъти, че всички дрехи са както трябва, се върна в залата.
Забеляза широкия гръб на Том, пак усети вълнението в гърдите си. Том стоеше с Дейвид и имаха вид, че разговарят за нещо важно. Но бяха някак напрегнати, жестовете — резки. Дейвид я забеляза. Тя се усмихна, но неговият поглед беше тревожен и той се извърна, поклати глава. Том вдигна очи, изглеждаше неспокоен. Дали някой ги беше чул иззад завесата? Дали Дейвид беше възмутен? Но не, беше нещо друго, тя го усети инстинктивно. И изведнъж косъмчетата на ръцете й настръхнаха. Колкото повече приближаваше, толкова повече я обхващаше чувството, че нещо не е както трябва. Том я гледаше сериозно. Всякаква радост, похот, безгрижност бяха изчезнали. Тревогата запълзя по гръбнака й. Каквото и да ставаше, нямаше да й хареса.
Дейвид потърка брадичката си. Амбра погледна Том въпросително. Какво ставаше?
— Амбра, много съжалявам — започна той и лицето му изглеждаше измъчено, все едно е направил нещо, от което се срамува. Или за което съжалява.
Сърцето й се сви от притеснение.
— Какво е станало? — попита.
Том отвори уста, затвори я. Пак я отвори.
— Амбра…
И тогава тя забеляза руса глава точно зад него. Ледени тръпки пробягаха по гърба й.
Не можеше да е истина!
Амбра осъзна колко се е заблудила. Беше станала самоуверена. Беше започнала да вярва, че е някоя, че има право на повече от онова, което вече имаше. В един кратък фантастичен миг беше достатъчно самонадеяна да вярва, че би могла да означава нещо за някого, че ще може да бъде съвсем нормален човек. Да бъде нечий първи избор, да бъде избрана. Колко глупаво от нейна страна! И ето че дойде моментът.
За наказанието.
Том отстъпи встрани.
Русата глава се завъртя и Амбра погледна право в сините очи на Елинор.
— Здравей, Амбра! — каза тя.
Разтегна устни в нещо, което трябваше да мине за усмивка, но в очите й имаше агресивност, острота, която Амбра не беше забелязвала преди. Говореше леко завалено и сините очи бяха замъглени. Но беше красива в бледожълтата си вечерна рокля, всъщност истинска красавица. До мъжествения широкоплещест Том изглеждаше като ангел, светъл и нежен.
— И ти ли си тук? Том нищо не ми каза. — И Елинор се облегна на ръката на Том, сякаш имаше права над него.
Амбра не можеше да не забележи, че Том не се отдръпна.
— Какво правиш тук? — попита тя, макар част от нея вече да знаеше отговора.
Елинор се засмя:
— Поканена съм, разбира се. Том ме попита дали искам да дойда с него. — Тя стисна ръката му. — И ето ме тук.
Погледна предизвикателно Амбра право в очите и нанесе последния удар:
— Напуснах Нилас.
49