Амбра гледаше Том потресена. Лицето му се беше изкривило болезнено. Но позволяваше на Елинор да се впива в ръката му и не обелваше и дума. Амбра се мъчеше да измисли нещо шеговито. Ситуацията беше абсурдна.
Елинор се притисна към Том, с гърди към бицепса му, както правят жените от векове. Амбра не знаеше накъде да гледа. Към измъченото лице на Том или към привлекателното тяло на Елинор, която имаше особен блясък в очите, едва ли не маниакален. Дали беше пияна? И защо изобщо беше тук?
— А ти защо си тук? По служба ли? Ще пишеш за всички пленителни гости? Какво съвпадение! — бърбореше Елинор.
— Така си е. Дори не знаех, че си в Стокхолм — каза Амбра напрегнато, не можеше да погледне Том.
Елинор залитна леко и Том протегна ръка, хвана я покровителствено. Това беше жест, който причини на Амбра физическа болка, все едно някой заби юмрук в сърцето й.
— Том ме покани, не можах да се сдържа, толкова много стари приятели… И имах нужда от малко смяна на обстановката.
Елинор се усмихваше, но изразът в очите й беше… Амбра се мъчеше да го разтълкува. Несигурен?
— Не знаех, че те е поканил — промълви тя.
Този път погледна към Том. Беше стегнал челюсти.
— В първия момент насмалко да не го позная — продължи Елинор, гласът й беше леко писклив, леко неестествен. — Можеш ли да си представиш, най-после си е обръснал брадата. Хубавец. — Тя завъртя лице към него. — Благодаря, скъпи!
Том не продума.
Защо изобщо се изненадваше? Беше се заблудила и сега стоеше тук и се излагаше. Том не беше виновен. Можеше да вини единствено себе си.
Елинор пак залитна, изглежда, наистина беше пияна. Роклята й беше тясна на ханша, а токчетата на женствените обувки бяха тънки и високи. Амбра не можеше да не забележи, че същата ръка, която преди минути беше стискала страстно нейните бедра, докато той я чукаше в малката ниша, сега държеше Елинор през раменете, сякаш това е най-естественият жест. И защо не? Всичко, което Том някога бе желал, сега стоеше до него.
А тя отново беше пренебрегната. От самото начало той бе искал да си върне Елинор, никога не го беше крил. Просто беше достатъчно глупава да го забрави.
— Надявам се, че се радваш поне малко да ме видиш — каза Елинор на Том.
После се обърна към Амбра и обясни:
— В последните дни двамата чатехме и изведнъж разбрах, че искам да дойда. Понякога човек има нужда да му се припомни какво всъщност изпитва.
— Съгласна съм — кимна Амбра.
Каква роля в дългосрочен план играеше изгарящата страст? Трябваше вече да се е научила. Никой никога не избираше нея. Другите винаги се оказваха по-добри, по-симпатични и по-лесни за общуване. Амбра Винтер беше заменима. Лесно можеше да я захвърлиш. Лесно омръзваше. Погледна Том. Той отвърна на погледа й, но беше невъзможно да разчете мислите му. Не разбираше този мъж. Жал ли му беше за нея? Притеснен ли беше? Пукаше ли му изобщо? Нямаше никаква представа.
Елинор се облегна на гърдите на Том и през цялото тяло на Амбра премина дълга мъчителна болка, все едно някой я режеше с трион. Тя искаше да се обляга на гърдите на Том, тя искаше той да е неин. Беше толкова унизително. Да го желае, въпреки че той буквално избираше друга пред очите й. Разбира се, че Елинор искаше да си го върне. Амбра знаеше какво е да си с Том. А Елинор сигурно го беше изпитвала стотици пъти, може би хиляди.
Ревността беше като звяр в тялото й, раздираше и хапеше корема й, гърдите. Разкъсваше я отвътре. За него тя е била само секс. Някоя, с която да се утеши в леглото. Бързо изчукване в някое тъмно ъгълче. Елинор беше точно обратното. Красивата руса Елинор с женственото си тяло и поведението си на слаба безпомощна девойка. Ясно се виждаше, че тя активира всичко в самото ядро на Том — грижа, закрилнически инстинкт и преданост.
Изведнъж Амбра се почувства мръсна. Скъпата рокля и високите токчета, луксозното бельо, бижутата — вече не ги чувстваше елегантни и изискани, чувстваше ги изкуствени и неприлични. Това не беше тя, сякаш беше дегизирана.
— Аз поне се радвам, че дойдох — заяви Елинор предизвикателно.
— Разбира се — процеди Том. Гласът му звучеше като трошащи се камъни.
Елинор хвърли бърз поглед на Амбра и тя можеше да се закълне, че съзря триумф в пиянските сини очи.
Така я болеше, че сякаш тялото й щеше да се разкъса. Стискаше чантата си, заставяше се да изправи гръб, да преглътне унижението, разочарованието и всички други ужасни, противни усещания.
— Амбра… — поде Том.
Но тя го прекъсна с рязко поклащане на глава. Стигаше й толкова. Пое си дълбоко дъх и после докара на лицето си усмивка, надяваше се да изглежда поне донякъде естествена, а не да се състои само от зъби и унижение. Нямаше да заплаче, нямаше да прави сцени. Оставаше й малко гордост.