— Сигурно имате много за какво да си говорите, аз ще ида да… — и помаха неопределено към залата.
Само дето не познаваше никого тук — осъзна и за малко да се поддаде на паниката. Обърна се и се отдалечи колкото можеше по-достойно, не твърде бързо, не твърде бавно. Докато стискаше чантичката си и се мъчеше да преглътне буцата в гърлото си, си мислеше как да се измъкне навън. Чу как Том вика нещо зад гърба й. Напук на здравия разум се надяваше той да се втурне след нея, да избере нея. Но тъй като това беше действителността, не филм или телевизионен сериал, той, разбира се, остана при Елинор.
Амбра се огледа. Какво да прави? Забеляза рекламиста, с когото беше приказвала по-рано, той, изглежда, водеше оживен разговор с една известна актриса. Потъваше в истинско отчаяние, стискаше чантата все по-силно и по-силно, едва дишаше. Беше опасно близо до… до…
— Ей, ама това си ти! Стори ми се позната!
Не се сещаше чий е гласът и бързо се обърна. Том и Елинор, за щастие, бяха потънали в множеството. Тя се оказа очи в очи с мъж, който й се струваше познат.
Той сложи ръка на гърдите си и се усмихна широко:
— Аз съм. Хенрик Стол.
— Кой?
Нищо не й говореше.
— Видяхме се в туитър — поясни той и направи знака за кавички на „видяхме се“. — Уговорихме се да се видим на кафе. Само че ходих на поетичен фестивал в Шпицберген, извинявай, че не отговорих на съобщенията ти.
Журналистът от ДН. Напълно го беше забравила. Взря се по-внимателно в Хенрик. Изглеждаше на нейната възраст, може би година-две по-голям, изтупан и нагласен, с приятна весела усмивка. Изглеждаше симпатичен. А и щом ходиш по поетични фестивали, няма как да си лош човек. Пък и я гледаше възхитено. Може би това беше знак.
— Наистина ли в Шпицберген правят поетични фестивали? — усъмни се тя.
— Нещо такова. Накъде си тръгнала? — попита той.
Беше решила да бяга, но сега размисли. Щеше да остане, щеше да покаже, че не й пука.
— Към бара. Искаш ли да дойдеш?
Хенрик се усмихна още по-широко:
— Иска ли питане?
Тя вече го харесваше. Седнаха на бара, поръчаха шотове.
— Точно от това имах нужда — заяви Амбра след втория.
— По-добри са от антидепресанти — усмихна се той.
Флиртуваше, но не беше натрапчив. Интелигентен по начина, характерен за журналистите от страниците за култура, но напълно лишен от така обичайното сред интелектуалците високо самомнение. Накратко казано, Хенрик беше точно това, от което Амбра имаше нужда. И тя най-после започваше да идва на себе си. Най-после ужасното чувство в гърдите започваше да избледнява. Още беше там, но алкохолът го потискаше.
— Ти защо си тук? — попита тя, както се усети — леко завалено.
— Нямам представа — отвърна той весело. — Но обичам купоните и едно време купонясвах с Александър. Е, преди да се ожени и да стане нормален.
— Мисля, че мразя нормалните хора.
— Непоносими са — съгласи се Хенрик. — Ще пием ли още?
Амбра кимна. Барът беше отворен и тя вече беше изгубила бройката на питиета, които изгълта, знаеше само, че не са достатъчно. Не видя Том повече. Може би се беше прибрал с Елинор. Не че й дремеше.
— Имаш ли си гадже? — попита тя над една купа с маслини, която внезапно се беше материализирала между тях.
Може би трябваше да идат до шведската маса да вземат нещо за ядене, но не й се ядеше.
— Не — отговори той, но тя вече беше забравила какво го попита.
Хенрик хвана ръката й, тази, която държеше маслината, и я придърпа към устата си, лапна маслината. Допреди месец той може би щеше да е мъжът на мечтите й. Мил, забавен, секси. Днес, преди по-малко от два часа, Амбра беше осъзнала, че е влюбена в Том.
— Гадост! — въздъхна тя.
Той кимна.
— Животът е гаден — поясни тя.
— Абсолютно.
— Ако някоя от бившите ти изведнъж цъфне тук и каже, че те иска, ще ме зарежеш ли? — попита тя, докато унищожаваше купа печени орехи.
Подаде му един.
Той взе ореха, пъхна го в уста.
— Едва ли. А и всичките ми бивши ме мразят.
— Горкият.
— Все тая. И аз ги мразя — отвърна той нехайно.
— Ще пием ли още?
— Естествено. — Погледът му се плъзна по нея. — Казах ли ти, че си суперготина?
— Само осем пъти.
— Само толкова? Срамота. Суперготина си.
Подаде й поредното питие. Амбра отпи. Вече не чувстваше почти нищо.
— Алкохолът е супер — заяви тя.
Той се засмя:
— Не мога да го отрека.
Том не можеше да се сдържи да не гледа към бара, където Амбра, покачена на висок стол, се смееше с някакъв мъж. Седяха там отдавна, сякаш погълнати един от друг.