— Ще трябва да приберем хората си у дома. Трябва да проверим всички операции, да видим кои наши служители са в чужбина. И после веднага трябва да почнем да търсим самолетни билети.
— Подготвих голямата конферентна зала. Другите чакат там.
— Благодаря ти, Йохана.
— Няма нищо, шефе. Добре, че си тук. Въпреки обстоятелствата.
Том поздрави колегите и сътрудниците си в конферентната зала. Обикновено обстановката беше непринудена, но сега видя само мрачни лица и стегнати челюсти. Всички се настаниха около масата, но почетното място остана празно. Том го зае, той беше техен началник от дълго време, те му имаха доверие, очакваха да поеме руля. И Том знаеше, че вината за случилото се е негова. Под статията във вестника не беше изписано името на Амбра, но голяма част от материала идваше от нея. А и ако му трябваха още доказателства за участието й, името й стоеше под няколко от снимките, които илюстрираха репортажа. Между тях и една, която сигурно е направила в къщата край Кируна.
Толкова беше бесен, че почти се побоя какво може да извърши.
— Интернет вече полудя. Правим каквото можем, но нещата не изглеждат добре — започна един от Ай Ти отдела. — Всичките ни големи клиенти се обадиха, искат обяснение.
— Ще се свържем с всички — кимна Том.
Трябваше да съставят списък с приоритети за овладяването на щетите. Щеше да отнеме години да поправят стореното от Амбра.
Шефът за Ирак се изправи, започна да пише на бялата дъска всички предложения и гледни точки. Решиха също да се обадят на всеки командос, който беше някъде на мисия по света, щяха да съставят план за действие за всеки поотделно.
— Трябва ни някой, който да поеме медиите — изтъкна шефът на „Човешки ресурси“.
Том направи гримаса. Нямаха пресслужба, просто защото не желаеха да имат нищо общо с пресата, но в сегашното положение нямаха избор. Решиха Йохана да поеме тази отговорност. Тя кимна мрачно и Том все пак изпита гордост. Тези хора, с които работеше, бяха най-добрите в света. Затова той нямаше да позволи една търсеща сензации жълта журналистка да ги съсипе. Вършеха важна работа, не бяха сторили нищо нередно и нямаше да се оставят да бъдат завлечени в калта. Беше толкова бесен, че му идваше да се втурне към „Афтонбладет“ и да крещи на Амбра, докато тя се сгърчи от срам и изпълзи обратно в клоаката, от която е излязла.
Спряха за кратка почивка и тогава се обади Александър де ла Грип.
— Какво точно става? — попита той обезпокоено.
— Съжалявам за тази работа — каза Том. — В момента работим за ограничаване на щетите.
— Изабел не е на себе си. Страхува се да не изгубим Мариус.
— Разбирам. Вече работя по въпроса.
— Ще съм благодарен, ако ме държиш в течение.
Проклятие! Това беше удар не само по него, но и по още куп хора. Как беше възможно да не му хрумне, че ще стане така?
След това се обади Дейвид Хамар.
— Само исках да ти кажа, че съм на линия, ако ти трябва нещо — заяви той.
— Благодаря ти! Страхотна каша стана.
— Знаеш ли откъде са взели информацията? — Той замълча, но Том се досети, че сигурно е забелязал името на Амбра.
Гневът се примеси с чувство за вина.
— Аз съм виновен.
— Окей, разбирам. Обади се, ако мога да направя нещо.
Продължиха срещата в конферентната зала, поръчаха храна, чертаеха схеми по дъската. От време на време някой излизаше, за да проведе важен разговор. През деня продължи да пристига информация. Изгубиха още двама клиенти. Но успяха да се свържат с всичките си командоси и Том въздъхна с облекчение, когато получи сведения, че до един са в безопасност. Към шест часа дори най-настоятелните журналисти престанаха да звънят, бяха излезли други новини.
Част от персонала се разотиде по домовете си, някои решиха да потренират. Том тъкмо четеше доклади и протоколи, когато забеляза, че телефонът му звъни. Звукът беше изключен, но като видя, че е майка му, вдигна с лека въздишка. Напълно я беше забравил.
— Том? Какво става?
— Пресата звъняла ли ти е?
Той се вцепени, дори не му беше хрумнало, но майка му си беше сменила името, когато се омъжи, сестрите му също, би трябвало да са в безопасност. Ако Амбра поставеше семейството му в опасност, тогава не знаеше дали би могъл да отговаря за действията си. Прокара ръка по лицето си,
— Не, звъня, защото се тревожа за теб. Все още си моето момченце.
При тези думи той се усмихна. Беше почти два метра висок, тежеше сто и десет килограма и имаше врагове на четири континента.
— Една журналистка ми заби ножа.