— Но не се ли казваше така онова момиче, което спомена, че си срещнал?
Йохана влезе и го погледна въпросително,
— Опитвам се да оправя нещата. Трябва да работя, мамо.
— Ще видим какво ще стане утре — каза Йохана, след като Том затвори. — Може би все пак трябва да направиш изявление?
— Да — съгласи се той и раздразнението пак се пробуди.
Винаги беше съумявал да стои далеч от прожекторите, а сега изведнъж името и снимката му бяха навсякъде. Беше ужасно притискащо.
— Как го приемат близките ти? — попита Йохана.
Той сви рамене. Елинор се беше обадила, но той само й прати есемес да не се безпокои и тя повече не опита да се свърже с него.
Погледна часовника. Знаеше, че е време да направи онова, което отлагаше цял ден. Взе телефона си, наля си минерална вода, застана до прозореца и набра Амбра. Сигналите прозвучаваха един след друг и той взе да се чуди дали ще се покаже такава страхливка, че да не му вдигне. Но после се чу изщракване.
— Здравей! — каза тя.
Гласът й беше овладян.
— Сега доволна ли си? Получи ли си сензацията?
— Не знам какво да кажа. Разбирам, че си разстроен.
— Разстроен? Да, и така може да се каже.
— Знам, че си ядосан, разбирам те. Но ще ми позволиш ли да обясня? Взеха ми статията.
— Направила си снимка в къщата. И си се раздрънкала за нещата, които ти споделих поверително, нали така? Или и това не съм разбрал правилно?
Как не я беше срам да се опитва да се оправдае!
— Снимката беше грешка, направих я за себе си. Съжалявам. И говорих с шефката си, това е всичко. Не знаеш как е във вестника. Оливер Холм кандидатства за същата позиция като мен, направил го е зад гърба ми, аз съм не по-малко шокирана от теб.
Той се съмняваше в това.
— Значи рискувате човешки животи заради една вестникарска сензация? Която освен това е фалшива.
— Така ли е наистина? Може ли в такъв случай да напиша истината, да оправя нещата?
— Наистина си безсрамна. Сигурна ли си, че това не е просто отмъщение?
— За какво?
— Не се прави на луда. Елинор се появява и след няколко дни ме разпъват на кръст в лайняното ти вестниче. Не го очаквах от теб да си толкова подмолна, такава лъжкиня.
— Ама аз…
— Знаеш ли какво? — прекъсна я той. — Надявам се този Оливер да получи работата. И се надявам да идеш по дяволите.
Цялото му тяло се тресеше, когато затвори телефона.
— Наред ли е всичко? — Йохана надзърна в стаята.
Том се обърна.
— Да, благодаря. Добра работа свърши днес.
Тя поруменя леко. Никога не я беше виждал да поруменява преди.
— Ще тръгваш ли? — попита я.
— Ако не ти трябва нещо.
— Не, прибирай се — отпрати я той.
В офиса още имаше много хора, но атмосферата се беше поуспокоила. Служителите му бяха във вихъра си, когато около тях цареше хаос, затова след първоначалния шок бяха минали на по-висока скорост. Дори хората в отпуск се бяха върнали да помогнат. Всички се държаха безупречно и той се гордееше с тях.
Телефонът му завибрира върху масата, където го беше оставил. Погледна го. Есемес от Матиас:
Да пием по бира?
Той понечи да откаже, автоматично. Но после си помисли, че ще е полезно да поговори с човек, който знае какво му е. Независимо от мнението му за Матиас, сега той щеше да го разбере. Затова Том отговори, че с радост ще дойде.
Два часа по-късно Том седеше с гръб към стената в един бар на „Хорнсгатан“. Оставаше седмица до първата заплата след коледните празници, стокхолмци бяха останали без пукната пара и в заведението нямаше много хора.
Матиас не беше избрал това място случайно, Том беше сигурен. Като по-млади често идваха тук. Предлагаха евтина храна, големи порции и хубава бира. Матиас беше умен в това отношение. Беше и доста манипулативен и упорит. Но Том усети, че вече е твърде уморен дори да се ядосва.
— Тежък ден? — попита Матиас.
— Амбра ме измами — процеди Том и разтърка чело.
— Така ли? Как?
Том го изгледа недоверчиво:
— Не казвай, че не си чул.
Матиас бавно остави чашата.
— Зависи за какво говориш. Прочетох дълга статия в „Афтонбладет“ от някой си Оливер Холм.
— Амбра стои зад това — отвърна Том кратко.
Матиас го гледа дълго и замислено.
— Е, нека се досетя. Скъсал си с нея?
— Нямам ли основание, как смяташ?
— Не е моя работа да смятам каквото и да било.
— Престани. Знам, че имаш мнение. Винаги имаш.
— А ти имаш склонност към такива реакции — сви рамене Матиас.
— Какви ги дрънкаш?
— Направи го и с мен.
— Ти ме предаде.
Наистина ли се налагаше да обяснява?
Матиас се почеса по челюстта, сякаш се чудеше как да обясни нещо на твърдоглаво дете.