Усети как енергията й се връща. Нямаше смисъл да лежи в хотелската стая и да се муси. Човек трябва да търси щастието, да живее в настоящето… и още някаква мантра, която в момента не можеше да си спомни. Да се обича? Да се протяга към звездите?
Надигна се от леглото, отиде до масата и взе една четка.
— Колко далеч сме от Кируна? Знаеш ли?
Зае се да изчетква лаковете от косата си. Географията не й беше сила. Нито който и да било друг предмет. В училище имаше ниски оценки почти по всичко и дори не си беше направила труда да кандидатства в гимназията. Пеенето беше единственото й умение.
— На около два часа с кола — отговори Лудвиг.
Дали да не отиде до Кируна? Да изненада доведената си сестра?
Джил се завъртя и изчака Лудвиг да свали ципа на роклята с пайети.
Щеше да се наконти, да сложи високи токчета, червило, щеше да се представи добре. Ако Джил Лопес умееше нещо, то беше да се представя пред публика. А после щеше да мисли за Амбра.
— И пиши в инстаграм, че съм развила алергия към рози. Особено към жълтите.
7
Докато вървеше към колата, Том мислеше за сърдитата жена, която срещна. Отново.
И втория път беше така потънал в размисъл, че дори не я беше забелязал. Не и преди почти да се сблъскат на тротоара. Удари се в рамото й и за миг мярна сбърчени вежди и стисната уста. Изглеждаше ядосана и той се зачуди дали гневът е обичайното й състояние. Когато се обърна след нея, тя вече влизаше в хотела, явно беше отседнала там.
У нея имаше нещо, което той не можеше да определи — сякаш проникваше през балона, който Том беше надул около себе си. Но не беше ясно защо. Тя беше нервна и гневна, очевидно лесно се ядосваше, освен ако не я дразнеше конкретно той. Но имаше още нещо, нещо, което не му даваше мира. Никога преди не я беше виждал, в това беше сигурен. В неговата професия да разпознаеш лице за част от секундата можеше да се окаже разликата между живота и смъртта. В неговата професия почти всичко можеше да се окаже разликата между живота и смъртта, но макар да не се бяха срещали преди, у нея имаше нещо познато. Обзе го безпокойство, че не може да определи какво е.
Направи път на една дребничка госпожа, която мина покрай него с шейна, после сви по съседната улица, където беше паркирал. Беше седял дълго в ресторанта, прелистваше вестници, без да ги чете, зяпаше през прозореца, не усети колко време е минало. И това не му беше присъщо. Обикновено разпределяше времето до секунда. Наистина не беше на себе си. Но срещата с Елинор се оказа… Том не може да опише чувствата си, дори сам на себе си.
Никога не го е бивало да облича в слова сложни емоции, винаги е бил по-силен в разрешаването на практически проблеми. Дай му картечница за сглобяване или сграда за атакуване — предизвикателства, с които се справяше безпроблемно. А това с Елинор… Не знаеше как да продължи от тук нататък, вече не можеше да мисли логично. Животът му беше низ от панически атаки, които идваха без предупреждение.
Това го плашеше.
Разбира се, и преди се беше чувствал зле. Никой, прекарал последните двайсет години в работа като неговата, не би могъл да мине без белези. Но досега никога не са били нещо, което няколко пиянски вечери с колегите да не могат да излекуват. „Европейски дебрифинг“, така му викаха. Излизаш, приказваш с хора с подобни преживявания, изгълтваш огромни количества бира и ти става по-добре.
Но не и този път. Сега се чувстваше по-зле, отколкото при пристигането си тук. Тогава имаше надежда. Но всички тези седмици в Кируна не го бяха довели доникъде.
Беше свикнал да владее положението, да действа, да върши неща, с които малко хора на света можеха да се справят. А не можеше да си върне Елинор.
Том се огледа, за момент дезориентиран, забеляза колата си и я отключи от разстояние. По стар навик беше изключил светлините, за да не го правят лесна мишена в мрака. Изглеждаше прекалено, но мерките за безопасност му бяха в кръвта.
Той седна и хвана леденостудения волан. Вцепеняващият страх, че няма да се справи, че за първи път в зрелия си живот е изправен пред проблем, който няма да може да разреши с упоритост, хитрост или с груба сила, заплашваше да го сломи. Чувстваше ръцете си безсилни. Краката се огъваха. И усещаше вкуса на кръв в устата си. Тя пък откъде се взе? Или си въобразяваше?
В Чад понякога беше губил представа за действителността. Бяха го изтезавали толкова жестоко. Заплашваха го с екзекуция, казваха му, че ще умре, насочваха автомати към гърдите му, към челото. Събаряха го на колене. Никой друг не би могъл да си представи какво е, как в крайна сметка почти приветстваш смъртта. И същевременно искаш да оцелееш на всяка цена. Беше разказал някои от тези неща на психоложката. Само частица, разбира се, но все пак повече, отколкото е споделял с когото и да било от много дълго време. Как тъмничарите се наслаждаваха на безпомощността му, как го удряха, ритаха и разпитваха часове наред. Какво беше усещането при загубата на контрол над собственото тяло. Как се беше тревожил за близките си у дома. Психоложката го слушаше сериозно и със спокоен поглед, но въпреки това той така и не се престраши да разкаже нещо повече от най-повърхностните чувства. Навикът да търпи мълчаливо беше твърде дълбоко вкоренен в същността му. Не беше сигурен дали предпазва повече психоложката, или себе си, като не навлизаше в подробности за онова, което бяха правили с него. Това му беше присъщо — предпазваше останалите, като запазваше всичко за себе си. Елинор никога не беше питала и той никога не беше разказвал. Погрешно ли беше? Винаги се беше смятал за силен, не непобедим, разбира се, но почти. Дали всичко, което бе задържал в себе си, сега не го разяждаше отвътре?