— Всичко наред ли е? — попита я тихо.
— Ами да.
— Може да отидем някъде другаде.
— Не, не, няма нужда. Много обичам да приказвам за мъртви композитори и непонятни картини.
— Това не е ли Матиас Седер? Не сме се виждали от цяла вечност — чу се очаровано чуруликане на женски глас.
— Извини ме, отивам да си напудря носа — изсъска Джил.
— Но после ще поговорим — настоя Матиас.
— Разбира се.
Тя бързо се отдалечи, намери тоалетната, затвори вратата и седна върху капака. Дявол да го вземе! Дишаше дълбоко, искаше й се да беше взела със себе си чашата вино. Така можеше да си остане тук, да се скрие от онези претенциозни интелектуалци. Не разбираше защо се разстрои така, но това беше положението. Чу вратата на тоалетните да се отваря, долови глъчката отвън, а после вратата се затвори и пак стана тихо.
— Ще ме изчакаш ли? — попита някаква жена.
Значи бяха поне две. Джил притаи дъх.
— Видях, че говориш с Матиас Седер. Какво ще кажеш за момичето, което е довел?
— Не мога да си представя откъде я е намерил.
Джил почти не дишаше, докато подслушваше.
— Не съм го очаквала от него.
— Ти не излизаше ли с него?
— Да. Точно той ме заведе на онова място в Йостермалм, сещаш се.
— „Есперанто“?
Джил прехапа устна. Там ходиха онзи ден с Матиас. Значи той си имаше местенца, където води жените.
— Нали знаеш за правилото му за двата месеца?
— Че винаги слага край след два месеца?
— Да, така е решил. Въпросът е дали тя ще изкара толкова.
— А какво ще кажеш за тези гърди, не може да са истински.
— Може би му се е приискало нещо екзотично. Дали изобщо говори шведски?
— Едва ли говорят много-много.
Злобният им смях отекна в тоалетната.
Това вече беше прекалено. Джил стана, отвори вратата и погледна жените.
Очите им се ококориха. След това се спогледаха и избухнаха в смутен смях, а после бързо се изнесоха. Джил се вторачи в затворената врата. Сякаш отново беше на тринайсет. Така я бяха обсъждали в училище, бяха шептели зад гърба й.
Изми си ръцете. Изпитваше празнота. Какво правеше, защо изобщо беше тук?
Когато излезе, Матиас разговаряше с малка групичка хора. Жените от тоалетната не се виждаха. Тя се приближи колебливо, чу ги как обсъждат някакъв дебат, който се водел в някой си вестник. Дори не беше чувала за него. През целия си живот се беше борила срещу тези чувства, срещу това да се чувства глупава, неука, проста. Колко пъти осиновителката й беше казвала, че е долна, че сигурно е родена в някоя канавка? Колко социални работници я бяха гледали със съвсем същия поглед като приятелите на Матиас? Все едно не струва пукната пара.
— Какво е станало? — попита Матиас и разтревожено присви очи.
Беше грешка, че дойде на това място. Всъщност целият този флирт беше грешка. Те живееха в съвсем различни светове.
— Вярно ли е, че ходиш с една жена само два месеца? — попита тя бавно.
Всъщност не разбираше защо това толкова я притеснява. Тя самата рядко продължаваше по-дълго.
Матиас я гледа дълго.
— Трябва ли да го обсъждаме сега? — попита накрая.
— Всъщност изобщо няма нужда да го обсъждаме. И без това нищо не се получава.
Той я хвана за ръка:
— Не ставай смешна.
Тя се дръпна.
— Пусни ме — каза ледено и той я пусна веднага.
— Не разбирам какво става.
— Нищо не става, но това беше грешка и аз си тръгвам.
— Да дойда ли с теб?
Тя го искаше. Искаше той да зареже тези надути сноби и да тръгне с нея. Но не можеше да го каже, просто не можеше.
— Не — само изсъска, завъртя се кръгом и си тръгна. Матиас не я последва. Повечето мъже не го правеха.
54
— Влез. — Елинор покани Том в стаята си.
Изглеждаше бледа, но овладяна.
— Трябва да поговорим — започна той.
— Щом искаш. Да седнем.
Те се отпуснаха на столовете.
— Защо изобщо си в Стокхолм? — попита той.
— Не съм сигурна, но много мислих. Паникьосах се. Ти изчезна. Исках да бъда тук.
— В Стокхолм? Или с мен?
— И двете. Нашият живот ми липсваше, мислех, че и с теб е така.
И той го мислеше. Беше сигурен, че знае какво е любовта и че иска само Елинор.
— Бях останал с впечатление, че си щастлива с Нилас.
— Аз също. Но после ти си тръгна и аз изведнъж усетих, че се задушавам в Кируна. Мислех само за теб и за живота ни. Имах чувството, че съм захвърлила всичките ни години заедно.
„Точно така направи“, понечи да каже той, но вече нямаше значение, не и за него.
Тя беше толкова съсипана в колата на връщане от приема, уморена, тъжна и пияна, както никога не я беше виждал. Едва на средата на пътя той почувства, че просто не става, че не може да заведе Елинор в дома си.