Затова обърна колата и я настани в апартамент в „Клариън Сайн“. И оттогава тя живееше там. Сама. Говориха ли, говориха. Елинор сякаш беше убедена, че просто ей така ще се съберат отново и че той би трябвало да е страшно щастлив. Само дето не беше.
— Ние… — започна той, но спря, не знаеше как да продължи.
Беше толкова трудно, имаше толкова много невидими нишки, които ги свързваха.
Но вече не, осъзна той, бяха се скъсали, една по една.
— За мен беше добре да дойда тук. Говорих с приятелки, пазарувах малко, участвах в някои неща. Наистина съжалявам, че ти изневерих. Не го заслужаваш. Трябва да го кажа. Толкова съжалявам!
— Вече няма значение — каза той и наистина го мислеше.
— Само аз съм виновна, не ти, искам да го знаеш. И си получих наказанието — добави тя и се усмихна криво.
— В смисъл?
— Че ми прости толкова лесно — каза тя с нещо в гласа, което никога преди не беше чувал от нея — горчивина. — Всичките ми приятелки казаха, че трябва да съм благодарна, само че аз се почувствах незначителна.
— Разбирам.
Може би това обясняваше защо той не изпитваше почти нищо към нея.
— Предполагам, че причината е в Амбра.
Том поклати глава. Беше убеден, че каквото и да станеше в бъдеще, връзката му с Елинор е затворена страница. Едното нямаше общо с другото.
— Дори не знам дали тя още ме иска. Не бях добър с нея.
— Но ти я искаш?
— Да — каза той простичко.
— Тя е силна. И умна.
Елинор се загледа в празното пространство. Беше красива. А той не изпитваше нищо.
— Нещата между нас не вървяха още преди Нилас, нали?
— Да.
Не го беше признавал досега. Но нещата наистина не вървяха, те не разговаряха, между тях имаше напрежение. На едно ниво той сякаш бе съзнавал, че е свършено. Елинор просто го беше разбрала много по-рано.
— Затова заминах за Чад. Не беше единствената причина, разбира се, мисията беше важна. Но имах нужда да се отдалеча.
— Дълго време бяхме важни един за друг.
— Да. И мисълта за теб ме държеше жив, докато бях затворник. Нарисувах някаква мечтана картина за теб и връзката ни. Когато се прибрах у дома, не исках да се откажа от нея, въпреки че ти беше продължила напред.
— Разбирам — кимна Елинор. — Съжалявам. Че се държах така. Може би мога да се оправдая с някаква закъсняла криза на трийсетте години?
— Аз също искам да помоля за прошка. Че се държах толкова странно, че те преследвах. Беше глупаво. Благодаря ти за търпението. И благодаря за Фрея, надявам се, че мога да я задържа?
— Разбира се. Отива ти да имаш куче.
— Ще кажеш ли на Нилас защо дойде тук? — попита той.
— По-добре да съм честна. Довечера летя обратно, с последния самолет.
— Късмет! — пожела той, но не предложи да я закара. — Заслужаваш да живееш с човек, който те обича с цялото си сърце.
— Ти също.
Том напусна хотелската стая. Свърши се. Окончателно.
55
Най-сетне Амбра беше бясна на Том. Гневът закъсня с три дни, но сега се събуди. Беше огромно облекчение вече да не се чувства като изоставена жертва, а като яростна и активна жена, помисли си тя, докато тракаше ожесточено по клавиатурата.
Том я беше ухажвал, изпращал цветя, купувал подаръци. Правиха невероятно много секс. В нейния свят това значеше нещо. А после избра Елинор пред нея.
Тя продължи да наказва клавишите. Том беше гадняр, имаше право да е бясна. Беше се опитала да го защити, а той й се нахвърли. Идиот. Натисна ентър, изпрати статията и веднага започна следващата. Гневът се изсипваше и в текстовете й, но никой не се беше оплакал, а и беше приятно да изразходва малко яд, докато пишеше за бити жени, убити жени и нелепи присъди за изнасилвания. Днес мразеше всички мъже. Погледна часовника. Още малко до обяд, установи и в същия момент получи есемес.
От Том. Какво искаше пък сега този идиот? Сърцето й заби, но това беше просто гняв, нищо друго. Точно така.
В приемната съм. Може ли да поговорим? Можеш ли да слезеш?
Застина със зяпнала уста. Как може да е толкова арогантен? Тя беше на работа, нямаше време за него. Не можеше просто да цъфне тук ида си въобразява, че тя ще дотича веднага. Написа ядно:
Върви на майната си.
Но после се разколеба, изтри го и написа:
Идвам.
Защото имаше нужда и да говори. Всъщност имаше много за казване.
Том все още мислеше за разговора сутринта. Беше погледнал Елинор в очите и беше сложил окончателен край на връзката им. Чувстваше се силен и искаше Амбра. Най-сетне бе готов да забрави колебанията, да избере нея. Беше се оказало толкова просто. Нямаше търпение да види изражението й, когато й кажеше. Чакаше я нетърпеливо, не обръщаше внимание на охранителите в приемната, които го поглеждаха крадешком. Ето я, слизаше по стълбите и непокорните й къдрици подскачаха.