— С тази прическа изглеждаш по-зряла, отива ти — проговори Амбра, опита се да замаже положението.
Джил спря и я изгледа особено.
— Какво? — попита Амбра.
Сега пък къде беше сбъркала?
— Нищо. — Джил продължи да се реши припряно.
— А какво става между вас с Матиас?
Амбра не искаше да задава въпроса, мразеше Матиас, защото той беше свързан с Том. Всъщност мразеше Том, но все пак…
Джил поклати глава:
— Между нас с Матиас няма нищо. Свършено е. Не си подхождаме.
— Мъчно ли ти е?
Джил стисна четката по-здраво.
— Не. Няма причина.
Амбра гледаше гърба й. Беше толкова красива. Нейната доведена сестра.
— Ще ми се да приличах на теб, да можех просто да продължавам напред — каза тя доста искрено.
Джил пусна четката с трясък и се обърна:
— И какво трябва да значи това? Че съм по-повърхностна? По-тъпа?
— Ама успокой се — стресна се Амбра. — Ти си позитивна, умееш да слагаш край, затваряш страницата, без да мрънкаш. Това имах предвид.
— След цялото това зубрене можеше да си малко по-умна. Понякога нищо не разбираш.
Джил взе да трака с четки и бурканчета.
— Стига де, какво те прихваща? — Точно днес Амбра нямаше сили за капризните настроения на Джил, не й се занимаваше да я успокоява.
— Мен ли? Нищо. Ти си тази, която дойде да ми надува главата. Ти и твоите проблеми, които са толкова важни, че не можеш да дойдеш поне на един концерт.
— Имах много работа — повтори Амбра.
Грейс я беше юркала цял следобед, Оливер се перчеше, явно в момента всички бяха решени да я тормозят. Включително и Джил.
— Мъжете са идиоти — продължи да буйства Джил. — Ти какво очакваше?
— Нищо. И може да говорим за нещо друго, щом проблемите ми толкова те дразнят. Например за теб? Май това искаш всъщност. Всичко да се върти около теб и вълнуващия ти живот и тъпите ти концерти. Чувала съм песните ти сто пъти, не ми се слушат повече. Но ти мислиш само за себе си и собствените си работи, дори за рождения ми ден не ти пука. Само ти, ти, ти.
Амбра дори не беше осъзнала, че се чувства така, че все още е ядосана, че е наранена, но сега думите изскачаха сами от устата й и тя нямаше желание да ги връща назад. Сестра й наистина беше себична.
Джил присви очи:
— Знаех си, че се сърдиш за това. Не можеш ли просто да го признаеш, вместо да се цупиш безкрайно? Извиних ти се. И ти купих суперскъпи дрехи, както може би си спомняш. Но явно не е било достатъчно.
Амбра скочи на крака, гневът заливаше тялото й.
— Да, помня, че бяха суперскъпи, знаех си, че ще го чуя. Ти се откупи с тях. Както винаги. И после трябва да съм ти страшно благодарна и да се кланям, и да ти целувам краката. Мразя това, не съм те молила.
— Аз съм щедър човек, това лошо ли е?
— Само дето това не е щедрост. Не схващаш ли? Контролираш околните с парите си. Даваш им пари и очакваш признателност. Това не е щедрост.
Очите на Джил проблеснаха:
— Щом е така, обещавам повече да не ти дам и една крона. Защо си толкова злобна? Какво съм ти направила?
Амбра вдигна длани:
— Съжалявам, съжалявам. Забравих, че говориш само за приятни и позитивни неща. Не дай боже някой да повдигне пред теб сериозни въпроси.
— Спести ми надутия си тон. Толкова ли е лошо, че не държа да се ровичкам във всеки проблем? Ти щастлива ли си, като ровиш и бъркаш във всяко лайно? Вечно си кисела. Какъв е смисълът все да си нещастна? Можеш ли да ми обясниш?
Амбра раздразнено прокара ръка през косата си, как можеше Джил да не разбира!
— Не съм избрала да съм нещастна. Това е нормална реакция, Джил, хората понякога са тъжни. Толкова ли е странно, че ми е зле, след като ме изостави мъж, на когото държа?
— Уф, винаги можеш да решиш обратното. Не вярвам в тези глупости човек непрекъснато да приказва за тежки неща, да ходи по психолози, да се вайка. Само му става по-зле. Виж на теб какво ти е. И с какво ти помага? И то заради проклетия Том.
— Нищо не схващаш.
— Не, понеже съм толкова тъпа.
— Искаш ли да го кажа? Мога. Глупава си, Джил. Само пишеш тъпотии в инстаграм, нямаш мнение за нищо, необразована си, егоцентрична и манипулативна. И цял живот си била такава.
Джил посочи вратата:
— Няма да слушам повече. Махай се. Ти не си ми сестра, не си ми роднина, нямаш право да ми говориш така. Нямаш представа под какво напрежение съм вечно да предлагам нов материал, винаги да се представям добре. Вън. Изчезвай.
Амбра си взе якето и чантата.
— Отивам си, не ми пука за теб. Върви по дяволите.
Вървеше към вкъщи като в мъгла. Дори не усети как се прибра, изведнъж просто се намираше на „Вестерлонгатан“. В миглите й се оплете снежинка, тя я изтри с ръкавицата, беше мокра, стана й студено.