— Защото иначе може доста да ти стъжним живота.
— Просто пиша каквото мислят всички. Живеем в демократична страна.
Том извади пистолета си от колана, пристъпи напред и го долепи до капачката на коляното му. Стиг изхленчи и Том впи очи в неговите, остави го да види ясно на какво насилие е способен.
Стиг припадна. Главата му клюмна.
— Какъв кретен, ще се удуши, ако виси така — промърмори Матиас.
Развързаха го, сложиха го да легне на една страна, събраха си снаряжението и напуснаха къщата също толкова тихо, както влязоха.
Редуваха се да шофират и се върнаха в Стокхолм точно преди сутрешния час пик.
— Днес на работа ли си? — попита Матиас и се прозя.
Том кимна. Щеше да поспи няколко часа, после щеше да отиде в „Лоудстар“.
— До довечера — каза, когато остави Матиас пред дома му.
Следващото им пътуване беше до Линшьопинг — къща от червени тухли, обкръжена от красиви заснежени живи плетове и с кабриолет беемве в гаража.
Срещата мина почти идентично. Стефан беше главен лекар и психиатър. Прясно разведен, без деца и любител на преследването на млади жени в интернет. Освен това редовно пишеше гадости по форумите за пациентите си мюсюлмани и подстрекаваше, под псевдоним, към избиване на паразитите. Под едно от имената си в най-четения форум се беше изфукал, че е пребил просяк и самотно дете бежанец по време на пътуване за уикенда до Стокхолм.
Когато махнаха тиксото от устата му, се разпищя като прасе на заколение и не млъкна дори когато Матиас му удари два бързи шамара един след друг. Лекарят продължи да бълва змии и гущери чак докато на Том не му писна и пак му залепи устата.
— На път съм да ти залепя и носа — промърмори той.
Матиас приседна на кухненската маса, като единият му крак се полюшваше, и изброи всички заплахи, които лекарят е отправил през годините. През това време Том вадеше различните инструменти и правеше всичко по силите си да изглежда като тотален садист, а лекарят, който бавно започваше да осъзнава сериозността на ситуацията, пребледняваше все повече. Когато Том извади моторната резачка, онзи най-накрая се предаде.
— Как ще разберем дали не продължават? — попита Том, след като оставиха съсипания доктор и се качиха в колата, за да се приберат в Стокхолм.
— Филипа е направила алгоритъм. Не могат да гъкнат, без ние да научим, а и ще им го напомняме редовно. Страшно е изобретателна, когато й се даде възможност.
— Законно ли е?
— Класифицираме ги като заплаха срещу демокрацията и терористи. Това ни дава доста свобода на действие. Капка в морето, но пак е някакво начало.
— Всички не могат да свършат всичко, но всеки може да свърши нещо? — предложи Том сухо.
— Именно. Поне тези типове са дигитално кастрирани за вечни времена. Приемам като лична мисия да се погрижа никога повече да не заплашат никого.
— Като говорим за лични мисии… Стори ми се особено бесен на доктора. Какво е направил?
— Заплашва Джил от години. Няколко пъти се е оплаквала в полицията. Например заплашвал да й отреже гърдите, също и да пусне в интернет домашния й адрес. Преди няколко вечери пред къщата й е стоял въоръжен мъж.
— Да бе!
— Да. Утре ще се разправим с двете богаташчета.
— Дотук всички бяха доста сговорчиви — отбеляза Том.
Ясно съзнаваше, че това, което правят, не е съвсем морално и че не бива да му е приятно. Но беше неописуемо хубаво да върши нещо.
— Да, невероятно е колко разумен става човек, когато му дойдат гости с бейзболна бухалка — съгласи се Матиас.
Следващите две посещения преминаха по подобен начин като първите, Том дори взе да се прозява, когато едното момче от Йостермалм се разциври. Ако не беше чел грубите сексуални заплахи и заканите да подпалят бежанския лагер, щеше да му стане жал за него. По задължение размаха под носа му и бокса, и пистолета за пирони, и моторната резачка, но беше явно, че това момче повече нямаше да посмее да се изказва отрицателно нито за жените, нито за чужденците.
— Според теб защо всички, които мразят жени, мразят и имигранти и хомосексуалисти? — зачуди се Том, докато се качваха в колата.
— Със сигурност има дълъг и интелигентен отговор на този въпрос, но краткият е, че са идиоти. Утре се заемаме с последния, след това, за съжаление, трябва да се връщам на работа.
— Аз също.
— Как върви в „Лоудстар“?
— По-спокойно е.
— Хубаво ли ти е пак да работиш?
— Да, много.
Том гледаше през прозореца към кишата и сивото небе. Отразяваше му се положително да ходи на работа, а и се получаваше неочаквано добре. Но това нощно занимание също беше супер. А като си помислеше за последното име от списъка, не можеше да не се подсмихне злобно. Чакаше с особено нетърпение тази среща. Не, не беше над тези неща.