57
За трети път в рамките на около месец Амбра кацна на ветровитото заснежено летище на Кируна, бързо измина краткото, но леденостудено разстояние от самолета до терминала и изтупа снега от ботушите си. Този път нямаше да напусне Кируна, без да е получила отговорите, които иска. Стисна здраво чантата си и излезе. Точно както миналия път, бе посрещната от снежна вихрушка, вятър, толкова леден, че едва се дишаше, и виещи кучешки впрягове. Автобусът отвори врати със свистене и тя се качи и седна до прозореца. Снеговалежът беше толкова силен, че шосето едва се виждаше.
Автобусът се разтресе и Амбра се хвана за предната облегалка. Гледаше навън, мислеше за момиченцата. Как ли се чувстваха?
Веднъж беше паднала в градината, навехна си крака. Есаяс и Ракел я накараха да стъпва на него, да върви. Така я заболя, че загуби съзнание. Когато се свести, пак я принудиха да се изправи, намазаха я с някакви кремове и се помолиха на Господ. Когато и това не помогна, й се накараха, задето не позволява на Бог да й помогне, докато тя лежеше на пода и плачеше. Училищната сестра я изпрати в болницата и рентгенът показа, че има фрактура.
Мисълта, че в този момент момичетата може би са подложени на същото — или по-лошо, — беше непоносима. Някога се беше чувствала толкова самотна и изоставена, че не можеше да го опише с думи. А после научи, че хората са знаели за ставащото, но не са си мръднали пръста — беше отвратително. Не можеше да намери утеха. Напротив, изпълваше я гняв. А също и мрачна решимост. Нямаше да остави нещата така.
Някак щеше да оправи всичко. Защото знаеше, че две деца страдат в дома на Есаяс и Ракел Свентин, и не можеше да си представи какво възнамеряват да правят заедно с екзорсиста. Не можеше да си затвори очите, нито да извърне поглед. Ако ще после да я уволнят — или да я убият, — пак щеше да направи всичко по силите си. Просто нямаше да позволи онова, което се беше случило с нея, да сполети и други.
Гледаше как вече до болка познатите табели и забележителности профучават край прозорците и след двайсет минути отново се настани в „Скандик Ферум“. Там я познаха и този път й дадоха друга стая, на по-висок етаж и с по-хубава гледка. В далечината се виждаше планината и през падащия сняг тя различи върхове, милвани от розово небе. След час щеше да се стъмни.
Взе новата си раница и новите си дебели ръкавици, закопча новото си зимно яке до брадичката. Чудо! Не трепереше от студ.
Този път беше напълно подготвена за Кируна.
Болницата се намираше недалеч от хотела и Амбра помоли да я упътят към отделението, където лежеше Елса.
Почука предпазливо на вратата, внезапно ужасена какво ли ще види. Ами ако Елса беше цялата в маркучи и кабели? Дали умираше? Дали беше неконтактна? Как щеше да се почувства? Но щом отвори вратата, страхът се стопи. Като видя кой идва, Елса засия като крайморски фар.
— Мило дете, не трябваше да се разкарваш чак дотук заради мен!
Амбра пристъпи в стаята. Миришеше на болница и до леглото на Елса имаше машинарии, но иначе положението не изглеждаше особено тежко.
— Добре изглеждаш — отбеляза тя.
Старицата протегна ръка към нея и Амбра я стисна силно. Елса се понадигна и се облегна на възглавниците.
— Как се радвам! Толкова е приятно да видиш млад човек! Как си? Гладна ли си?
— Взела съм припаси — усмихна се Амбра и показа картонената кутия, която беше купила на идване.
— Отлично! Какво носиш?
— Туй-онуй. Питки със сметана, сладкиш с марципан и седем вида кейк.
Елса заръкопляска.
— Кафе пауза! Вече съм по-добре.
— Кажи ми как се чувстваш — настоя Амбра, докато вадеше сладкишите, сипваше кафе, слагаше във ваза малкия букет лалета, който беше купила.
— Много по-добре.
— Така се уплаших — призна Амбра.
Придърпа един стол и седна до леглото. Елса пиеше кафе, и двете опитаха от сладкишите.
Дойде една медицинска сестра:
— Как се чувстваме днес, Елса? — попита с бодър глас.
— Добре, особено като имам такава хубава гостенка.
— Да не е внучката?
— Би могла да бъде — каза Елса топло.
Сестрата си отиде и Елса се усмихна на Амбра:
— Стига сме приказвали за мен. Какво става с теб, скъпа? Сигурна ли си, че имаш време да пътуваш чак дотук?
— Няма проблем — отвърна тя уклончиво.
Елса остави чашата и сплете пръсти върху одеялото. Иглата на системата беше залепена върху опакото на ръката й.
— Разкажи ми.
— Не съм дошла да говорим за мен — възрази Амбра. — Всичко е наред, искам да говорим за теб.