Елса поклати глава:
— Заради онзи мъж, за когото ми разказа, ли си така потисната?
Амбра се завъртя на стола.
— Как разбра?
Елса разпери ръце. Системата се разклати.
— Винаги е замесен мъж. Или жена.
Амбра изтърси една троха от скута си.
— Скарахме се.
— О, не. Ама че неприятно!
— Ударих му шамар.
— Отлично, може би си му набила малко ум в главата — заяви Елса твърдо и Амбра се поусмихна.
Беше приятно да има до себе си някой толкова категоричен. Тя щеше да преживее и това. В този контекст разбитото сърце не беше кой знае какво.
Амбра стана, пооправи едно лале и се усмихна успокоително на Елса.
— Той е идиот.
— Със сигурност е, щом не може да те оцени.
— Благодаря ти.
Хубаво й беше в Кируна, установи тя смаяно. Имаше нещо успокоително в това да се намира на толкова километри от Том, Елинор и Стокхолм. Да знае, че няма опасност да налети зад всеки ъгъл на начумерения Том или на вечно усмихнатата Елинор.
— Сигурна ли си, че е свършено? Струваше ми се, че между вас има нещо сериозно. Нали той е момчето със Северното сияние и кучето? За което ми разправи?
Амбра се усмихна, но поклати глава:
— Не, не мисля. Освен това се скарах със сестра си — добави тя и си взе още едно парче кейк.
Скандалът с Джил й тежеше повече от всичко друго.
— Горкичката, сигурно се чувстваш ужасно.
— Елса, дойдох най-вече за да те видя, да проверя как си, така се тревожех. Но съм тук и заради снимката, която ми изпрати.
— Разбра ли кой е онзи човек?
— Да. И положението е лошо. Чувала ли си, че лестадианците извършват екзорсизъм?
Елса сбърчи чело:
— Ингрид ми е казвала. Ужасно.
— Казва се Уно Алто. Финландец. Лестадианец, който пътува и проповядва. И прогонва злите духове.
— Боже! И сега е тук! Мислиш ли, че е заради момиченцата?
— Да. И се чувствам абсолютно безсилна. Никой не ми вярва. Толкова е вбесяващо!
Отново беше звъняла на социалните, също и в полицията, пробва и на местна почва, свърза се с училището, в което учеха децата, но нищо не даде резултат. Сякаш се сблъскваше със стена от недоверие. Гласовете на различните държавни служители звучаха все по-раздразнено, накрая станаха открито враждебни, все едно е някаква луда. Почти беше започнала сама да го вярва — че се е превърнала в клише на откачена журналистка с мания за преследване.
— Аз ти вярвам.
— Благодаря ти.
— Ти си извънредно интелигентна жена. Ще ми се сама да го разбираше.
Елса хвана Амбра за ръката. Тя стисна нейната, беше толкова слабичка. Божичко, та Елса беше на деветдесет и две години, може би умираше. Когато наближаваш стотака, няма как да не си на прага на смъртта.
— Какво ще правиш сега? — попита Елса.
Амбра погледна през прозореца. Разполагаше единствено с няколкото размазани снимки, направени от Елса, и уклончивото потвърждение от социалната работничка Лота, че момичетата са на отглеждане при семейство Свентин. Всъщност нямаше какво повече да направи.
Само че помнеше колко пъти беше стояла затворена в мазето на Есаяс, колко отчаяна беше. Как плачеше и се надяваше някой да я спаси, макар че трябваше отдавна да е изоставила всякаква надежда. Колко пъти отчаяно се беше молила на майка си и баща си, шептеше, че ако съществуват, ако мислят за нея горе на небето, трябва да й дадат някакъв знак. Така и не получи знак. В целия свят нямаше нито един човек, който да се интересува дали е жива, или мъртва. Но тези две момиченца нямаше да имат нейната съдба, тя щеше да ги спаси. А онези, които й се противопоставяха, можеха да вървят по дяволите.
Тя погледна Елса сериозно:
— Ще отида там. Ще говоря с Есаяс. Длъжна съм.
— Щом трябва. Но бъди внимателна. Обещай ми.
Амбра кимна:
— Обещавам.
Тя скочи от стола, изпълнена с нова, бясна енергия. Щеше да го направи. Всичко си идваше на мястото.
Обърна се към Елса:
— Можеш ли и ти да ми обещаеш нещо?
Елса обърна сбръчканото си бледо лице към нея. Когато се усмихна, то се набразди като море от линии и бръчки.
— Каквото поискаш, миличка.
— Обещай да не умираш, докато ме няма.
Елса кимна сериозно.
— Ще се постарая.
58
Том гледаше снимката на последната жертва от списъка им. Снимка на мъж, когото ненавиждаше по не една причина.
Оливер Холм, репортер в „Афтонбладет“.
— Познаваш ли го лично? — попита Матиас, докато рутинирано приготвяше чантата с оборудването.
— Не — отвърна Том.
Макар да чувстваше обратното.
Когато сутринта се разделиха с Матиас, Том се прибра у дома, изкъпа се и поспа няколко часа. След това се отби на работа, а остатъка от деня посвети на преглеждане на събраната информация за Оливер Холм. Четивото не беше особено приятно. В момента Оливер работеше в една смяна с Амбра, беше свободен в същите дни като нея, някои от началниците му бяха същите (Том забеляза, че във вестника имаха безкрайно много шефове). Оливер и Амбра бяха горе-долу на една възраст и работеха в „Афтонбладет“ почти еднакво дълго.