Том кимна. Време беше.
Пътуваха в напрегнато мълчание до Лилйехолмен, където ги чакаха две момчета. Бяха решили да извършат операцията срещу Оливер през деня. Той живееше в квартал, в който малцина си бяха вкъщи денем. Изучиха скицата на апартамента. Намираше се в солидна новопостроена сграда и стига той да не се разпищеше пронизително, нямаше кой да ги чуе.
— Вкъщи ли е? — попита Том, след като се здрависаха.
— От снощи. Сам.
Двете момчета щяха да чакат отвън, да пазят колата и да държат под око сградата. Том и Матиас се вмъкнаха във входа без затруднения. Сложиха си маските, позвъниха, чуха глухо мърморене отвътре, след което Оливер Холм отключи и отвори. Подаде рошава глава.
— Да? — попита намусено.
Без да продумат, те го изблъскаха навътре и влязоха. Том притисна устата на Оливер с длан, Матиас затвори и заключи вратата, след което го овързаха с тиксо и го събориха на пода в рамките на три секунди.
Матиас обиколи апартамента, Том стоеше над пленника. Оливер се съпротивляваше. Беше неочаквано силен, вероятно благодарение на фитнеса и притока на адреналин.
Извиваше ръце и крака и успя да ритне Том право във веждата.
— По дяволите! — изруга Том, когато кръвта шурна и временно замъгли зрението му.
В същия момент идиотът успя да смъкне тиксото от устата си и си пое дъх да изкрещи.
Том, който вече беше в много лошо настроение, тъй като кървеше като прасе, така зашлеви Оливер, че дъхът на онзи секна, след което пак му залепи устата.
— Няма никой. При теб как върви? — Матиас се беше върнал.
— Сам ще се нарани, ако продължава така. Успокой се, мътните да те вземат! — изрева Том и разтърси Оливер.
Онзи изкрещя нещо задавено иззад тиксото. Звучеше като:
— Аз съм журналист. Няма да ви се размине.
Завлякоха го в дневната, където Матиас беше приготвил тежък кожен стол. Вързаха китките на Оливер с тиксо зад облегалката. Той се дърпаше и тресеше, за малко да преобърне стола. Накрая обаче беше целият овързан и спря мирно, задъхан, потен и бесен.
Том отиде в кухнята, взе домакинска хартия и я пъхна под маската, притисна веждата си. Трябваше да внимават и да почистят всяка капка кръв. Не биваше да оставят никакви следи, от които да се извлече ДНК.
Матиас разглеждаше Оливер.
— Само искаме да си поговорим. Ако си държиш устата затворена, ще махна тиксото. Ако крещиш, моят колега ще се захване с теб.
Том дори нямаше нужда да се старае да изглежда заплашително. Самата мисъл, че този тип е тормозил Амбра, караше кръвта му да закипи.
Матиас свали тиксото.
— Какво искате? Нямам пари в брой — изсъска Оливер.
— Тук сме заради нещата, които пишеш.
— Бъзикаш ли се?
— Не във вестника — поясни Матиас.
Оливер го погледна въпросително, сякаш наистина нямаше представа за какво говори Матиас.
— В интернет.
Оливер изсумтя:
— Вие не сте добре. Какво ви пука? Да не сте от телевизията? Пълно е с какви ли не престъпници. Оставете ме. Нищо не съм направил.
— Кажи го на момичетата, чийто живот си съсипал.
Оливер пак изсумтя:
— Тия уличници! Сами са си виновни, като са толкова тъпи.
Опитът му да прехвърли вината върху жертвите направо вбеси Том. Той се застави да се отдръпне крачка назад. Ако стоеше твърде близо, рискуваше да посегне и да извие врата на мръсника.
Матиас започна да изброява някои от най-ужасните случаи, които Филипа беше намерила, и за тяхно удовлетворение насмешливата усмивчица на лицето на Оливер премина в страх, докато слушаше цитатите от форумите.
Когато Том включи моторната резачка, Оливер подскочи и се наложи пак да му залепят устата, понеже се разпищя.
След като го сплашиха хубавичко с резачката и пистолета за пирони, се заеха да го заплашват по най-различни начини. Не след дълго арогантността му се изпари и той зациври като бебе. Том беше виждал снимки на жертвите му, най-малката беше дванайсетгодишна, затова сълзите не събудиха каквото и да било състрадание.
Матиас го погледна и Том кимна. Беше време да приключват.
— Ако заподозрем, че дори си помисляш пак да започнеш, ще се върнем.
Оливер се беше потил и плакал толкова много, че тиксото се беше отлепило от устата му.
— Не е незаконно да мисля — изхленчи той.
Том, на когото Оливер и гадните му схващания започваха да му идват в повече, го удари през лицето.
— В твоя случай е — изръмжа.
Докато си събираха нещата, Оливер мълчеше.
— Да не сте от онази фирма, за която писах? Лоудстар“? — попита той след малко и се вгледа в тях изпод подпухнали клепачи.
Не му обърнаха внимание. Но Оливер продължи:
— Да не си Том Лексингтън? — Той кимна към Том, беше по-високият от двамата. — Амбра те защитаваше. Не знам защо, ти си престъпник. Сега тя ще изгуби работата, която искаше, заради теб. — Той се изсмя. — Типично за нея, винаги е била загубенячка.