Устата й така пресъхна, че не можеше да преглъща. Първоначалният й импулс беше да му се обади веднага. Но после се поколеба. Защо е звънял? Не беше сигурна, че точно сега има сили да говори с него. Само още една несправедлива дума и тя щеше да рухне. А в момента не можеше да си го позволи. Щеше да се въздържи, беше й останала поне капка гордост.
Прибра заредения телефон в джоба си, прогони мислите за Том, затвори вратата на хотелската стая и тръгна пеш в студа към църквата. Погледна нагоре към червената сграда, дръпна портата и се плъзна на една от задните скамейки. Сега трябваше да се подготви психически за това, което предстоеше. Проповедта скоро щеше да започне.
Беше тъмно, точно както миналия път. Хора влизаха и сядаха, но беше съвсем тихо, само тихо мърморене и отделни бебешки писъци, които се издигаха към тавана, но бързо биваха заглушавани от притеснената майка. Редица след редица сериозни лица. Жените с дълги коси и поли, косите скрити под грозни забрадки и безцветни шалове. Мъжете с плетени пуловери. Сякаш никога не се смееха. За част от най-строгите лестадианци смехът беше грях, а тези, които днес седяха тук и чакаха проповедта, едва ли бяха от най-либералните, предположи Амбра.
Църквата утихна още повече. Първият проповедник за деня се изправи. Лестадианците нямаха свещеници, а проповедници, винаги мъже. Бяха открити и яростни противници на жените свещеници, но въпреки това им се позволяваше да ползват тази църква. Сериозни мъже, които с монотонен глас каканижеха за греха и дявола, отново и отново заплашваха с деня на страшния съд.
— … и тях ги чака адът. Защото човекът е роден лош — опяваше мъжът и у Амбра се надигаше гняв.
Адът и първородният грях бяха нещо, от което шведската църква официално се беше дистанцирала. Беше истински скандал, че на тази секта се позволяваше да използва църквата да разпространява омразните си послания.
— … хомосексуалността е грях, дяволско зло. Виждаме как атаките идват от всички страни. Дяволът на хомосексуализма е навсякъде.
Амбра се въртеше на скамейката, монотонният глас сякаш й бъркаше в мозъка. Всички останали обаче седяха неподвижно и гледаха проповедника. Някои тихо плачеха. Децата седяха с родителите и роднините си с бледи лица и уплашени очи. Амбра помнеше това. Семейства с десет, дори петнайсет деца. Предпазните средства бяха забранени, жените служеха за разплод и повечето смятаха, че трябва да се ражда по едно дете всяка година. Дъщерите мечтаеха един ден да имат много бебета. Синовете учеха, че думата на мъжа е закон в семейството. Лестадианката трябваше да е винаги на разположение за бременност, тя не се разпореждаше със собственото си тяло. Беше необяснимо как може да съществува такова нещо в една просветена и светска държава като Швеция.
— И нима тя не се показа като блудница? — ехтеше гласът на проповедника, който говореше за някаква шестнайсетгодишна, която се гримирала и сега трябваше да бъде пропъдена от паството.
Амбра се огледа, питаше се дали това бедно момиче седи на някоя от скамейките. Тук нямаше любов, нямаше прошка, нямаше нищо от добрината, която вярата би трябвало да проповядва. Макар че тя може би виждаше всичко през мрачните спомени от собственото си детство. Може би наоколо седяха хора, които не биеха и тормозеха, добри хора, които вярваха в Бог и бяха нежни към близките си. Може би.
Но дори сред най-просветените лестадианци се водеше непрестанна борба срещу греховните изкушения на външния свят. Музиката, телевизията и компютърните игри, разбира се, бяха забранени. Но също и ярките дрехи, завесите, бижутата, гримът и интернет. Да учиш и да се образоваш беше грях, да имаш хоби или да спортуваш — също, защото това отнемаше време от Господ. Беше толкова безумно.
— Казваме добре дошъл на Уно Алто. Идва чак от Финландия и носи поздрави от нашите братя там. Той е апостолът и обновителят. Пророкът, който е дошъл при нас. Ние сме благословени.
Амбра притисна гръб към твърдата дървена облегалка, присви очи в сумрака. Отпред застана мъжът от снимката на Елса. Оказа се по-висок, отколкото изглеждаше там, вървеше с тежка, леко провлачена походка. Имаше необичайно дълги ръце и всеки път, когато преглъщаше, огромната адамова ябълка подскачаше под сбръчканата кожа. Когато Уно Алто отвори уста, за да заговори, Амбра видя, че има сиво-кафяви зъби, сякаш мръсни, но тя се сети, че пастата за зъби също е грях. Мъжът държеше излиняла черна библия. Всички лестадианци, които Амбра познаваше, бяха тихи, мълчаливи хора, вечно превити под бремето на безбройните грехове, които са извършили, но тишината, която се възцари, когато Уно Алто се покачи на амвона, беше забележителна. Някои направо изглеждаха пред припадък.