Уно Алто се извъртя настрани и обърна лице право към Амбра, докато говореше.
Тя се прокрадна още по-близо, наостри уши.
— … трябва да го изпълним възможно най-скоро.
Тя се приведе напред, слушаше внимателно.
— От твоето описание, Есаяс, ми се струва, че дяволът ги е обладал. — Мъжът разтревожено поклати глава. — Да. — И после тишина, докато слушаше със сбърчено чело.
Дали говореше с Есаяс Свентин? Не беше изключено, нали ги беше видяла заедно на снимката.
Нетърпеливо и със свито сърце тя чакаше Уно Алто да проговори пак.
— Да, възможно е момичетата да се насъскват едно друго. Дяволът е лукав в това отношение. И е силен. Особено когато те са на прага. Знам, че се тревожиш. Аз също се безпокоя.
Той мълчеше и слушаше с мъдро изражение. Амбра все повече се убеждаваше, че говори с Есаяс Свентин.
— Да, звучи разумно. Точно тази поквара ги прави възприемчиви към греха. Направил си каквото си могъл. Но се нуждаеш от помощ. Знаеш ли подходящо място?
Съдбовна тишина, докато Уно мълчеше и кимаше.
За каквото и да говореха, беше ясно, че е нещо сложно и сериозно. Амбра успя да се приближи незабележимо още малко и почти подскочи, когато пак чу безизразния глас на Уно Алто, вече съвсем ясно:
— Да, мазето е подходящо. Може да отнеме много време, както знаеш, и не бива да ни безпокоят. Ако сатаната у тях е толкова силен, колкото казваш, трябва да сме готови за битка с демоните. Това е изпитание, братко, трябва да бъдеш твърд. Да, утре.
Уно Алто затвори.
Амбра се отдръпна зад колоната, опита се да осмисли чутото. Не искаше да повярва, че е истина, но както и да премисляше думите на мъжа, стигаше до едно и също заключение. Възнамеряваха да сторят нещо на момичетата, които живееха при Есаяс и Ракел Свентин. В мазето им, още утре. А най-лошото беше, че тя знаеше много добре какво планират. Беше го преживяла. Имаше го във всички религии. В най-меката си форма беше лек. В най-тежката беше насилие, което можеше да доведе до смърт чрез изтезание. Уно и Есаяс възнамеряваха да извършат прогонване на демони. Екзорсизъм.
60
Джил погледна дисплея на мобилния телефон. Пак личният й треньор. От вчера й звънеше като луд, но тя отново му затвори и пъхна ръка в пакета чипс. Току-що беше открила чипса с вкус на трюфели и днес нямаше да позволи нищо да застане между нея и него, камо ли пък свръхенергичният й треньор. Не желаеше да й четат конско, да я насърчават или съдят, не и днес.
Когато беше потисната, Джил ядеше. Мразеше хора, които си губят апетита и спират да се хранят в момента, в който се разтревожат. Толкова е несправедливо! Бяха същите, които все качваха снимки на сладолед и бонбони в инстаграм, а в действителност никога не ги ядяха. Изпадаха в паника, ако в устата им попаднеше нещо мазно или сладко. Джил обаче ясно си спомняше как беше гладувала като дете. Не, тя обичаше да си хапва.
Може би щеше да потренира малко вкъщи като компенсация. Някои хора го правеха.
Разпъна одеяло на пода, смъкна се долу, облегна крака на дивана и неохотно направи една коремна преса, преди да се откаже. Взе пакета чипс в скута си и продължи да яде. Ненавиждаше да е в такова настроение. Раздразнителна, кисела, негативна. Искаше да бъде позитивна, но не успяваше. Каза си твърдо, че Матиас няма нищо общо, след което пъхна цял юмрук в пакета чипс. По-добре, че се приключи бързо, и без това бяха твърде различни. Умислено сдъвка последните трохи.
Стигна до извода, че проблемът е в Амбра.
Как смееше Амбра да твърди, че тя използва парите си да контролира хората? Що за глупост, никога не е правила подобно нещо!
Нали?
Джил бършеше сълзите и размишляваше, опитваше се да бъде възможно най-честна със себе си. Дали беше скъсала с Матиас, защото той не се оставяше да го контролира? Дали беше използвала онова, което чу в онази ужасна вечер, като извинение да избяга от мъж, който отказваше да я остави тя да определя всичко?
Може би.
Ако щеше да мисли за такива неприятни неща, чипсът не е достатъчен, реши тя. С известно усилие стана от пода и отиде в кухнята. Извади от ултрамодерните си шкафове текила, Куантро, лайм, захарен сироп и кубчета лед. Взе хромирания си шейкър и си направи цяла кана ледена Маргарита. Взе чаша, пусна в каната резен лайм, малко сол, напълни чашата до ръба с ледената течност и се върна на дивана. Огледа се в огромната дневна.
Къщата беше твърде голяма за сам човек, но когато някога си бил беден, обичаш скъпи неща. Поне с нея беше така. Обичаше богаташката си къща, една от най-луксозните в цял Юршхолм. От време на време качваше снимки в инстаграм. Беше показала правените по поръчка бели дивани, скъпите килими, украшенията и нелепо лъскавата си кухня и феновете се радваха, даже я молеха за още. Да, работеше в странен бранш. Пресуши чашата, отиде в кухнята, пак си наля и се премести в друга част от къщата. Имаше две стаи, които никога не показваше публично, две лични стаи, които бяха само нейни. Работен кабинет с изглед към беседка с люляци и малък хол с ярки цветове, който беше мебелирала сама и не позволяваше на никой дизайнер да го доближи. Там държеше някои дребни вещи от Колумбия. Никъде другаде из къщата нямаше нищо подобно, пазеше тази част от живота си скрита. Тук пишеше песните си.