Отиде в кабинета, седна пред компютъра. Трябваше да работи, но нямаше вдъхновение. Свършено ли беше с нея? Погледът й се спря върху размазана снимка — моментална снимка в скъпа рамка. Тя и Амбра като тийнейджърки, сърдити на целия свят. В известен смисъл все още бяха сърдити на целия свят. Малката Амбра, помисли си тя и изведнъж й се доплака. Може би заради маргаритата. Двете бяха толкова различни. Джил се страхуваше до смърт да не стане зависима от други. Някой да не се опита да решава вместо нея — това беше най-големият й ужас. Да няма пълна власт над живота си. Но Джил знаеше, че Амбра мечтае да принадлежи към група, да бъде заедно с някого. Беше трудно да се определи коя от двете се чувства по-самотна. Продължи да пие, усети как мозъкът й започва да се замъглява. Лаптопът беше включен. Като скрийнсейвър се въртяха различни снимки от Колумбия. Тя размърда мишката, снимките изчезнаха, замени ги десктопът. Чу се пискливото пиукане на скайп. Някой се опитваше да се свърже с нея. Тя щракна върху иконката.
Беше Матиас.
Хм.
Отпи от питието си. Схруска леда. След дълго колебание взе компютъра в бялата дневна, нуждаеше се от сигурността на публичната част от къщата й. Сипа си още маргарита, седна и отвори скайпа.
Образът му се появи веднага, сякаш беше седял пред компютъра в очакване.
— Здравей! — поздрави я тихо.
Джил огледа стаята, в която седеше той. Редици папки и книги зад него, висок офисен стол.
— Къде си? — попита го.
— На работа. Ти как си?
Тя вдигна питието си:
— Поне чашата е наполовина пълна.
Той се засмя.
— Радвам се, че вдигна, не бях сигурен дали ще искаш да говориш с мен.
— Мхм.
— Исках да ти се извиня за онази вечер. Съжалявам за… ами, за всичко.
— Няма за какво — отвърна тя и осъзна, че е истина.
Какво й пукаше за клюкарстването на две ревниви вещици в тоалетната?
— Тази работа с двата месеца… — Той замълча.
Това също беше без значение. Ако трябваше да бъде брутално пряма със себе си, Джил много приличаше на него в това отношение. Тя също предпочиташе да сложи край, преди да са я оплели в мрежите си. Макар и малка част от нея да чувстваше, че не би имала нищо против Матиас Седер да я оплете. И на екрана беше хубав. Разрошена коса, умен поглед, строг костюм.
— Излизали сме само няколко пъти. Няма защо да ми даваш обяснения.
Той помълча няколко секунди, гледаше я замислено.
— Така ли гледаш на нас? Защото аз лично много бих искал да те опозная.
От тези думи нещо завибрира в гърдите й, сякаш се намираше на върха на влакче в лунапарк, което всеки момент щеше да се втурне надолу.
Отпи от чашата си, усети как лимоновият сок гъделичка бузите й. Като че ли й се искаше да приключи разговора. Обаче каза:
— Мога да си помисля дали да не се видим пак.
Пусна спирачките на влакчето и го остави да полети надолу.
При думите й Матиас се усмихна и ъгълчетата на очите му се набръчкаха. Изглеждаше блед и леко уморен, все едно е прекарал години на закрито. Тя се запита как ли ще изглежда загорял на слънцето и отпочинал. Дали слънцето ще изсветли още повече русата му коса. Усмихна му се.
— Кога? — попита той.
Не точно настоятелно, но енергично. Вече се готвеше пак да поеме юздите. Тя не се вбеси, но и не остана съвсем доволна.
— Нали се виждаме сега — отвърна.
— Но аз искам да се срещнем. Да бъда с теб.
Тя се усмихна. Може би все пак държеше половината власт.
— Е, какво щеше да правиш, ако беше тук? — попита го и плъзна пръст по яката на блузата си.
Бавно разкопча едно копче. После още едно. Матиас не отместваше поглед. Беше пияна, но не толкова, че да не съзнава какво върши. Това беше нещо, което искаше да пробва, нещо, което никога досега не беше правила. Матиас се наведе към екрана. Като че ли беше престанал да мига.
— Да продължавам ли?