— Преди няколко дни. Защо?
— Не знае къде е.
Джил остави купата, жегна я безпокойство.
— Станало ли е нещо?
Матиас притисна телефона към гърдите си, покри микрофона.
— Той иска да дойде.
— Тук? — смая се тя, но после кимна.
Разбира се, че може да дойде, щом става дума за Амбра.
Половин час по-късно Джил пусна Том в дома си. Беше забравила колко е грамаден. Той изпълни цялото антре, внесе вътре студа и снега. Веждите му бяха сключени мрачно, но си беше обръснал брадата и изглеждаше много по-свеж. Джил неохотно трябваше да признае пред себе си, че вече разбира защо Амбра е влюбена в него. Да, беше влюбена, в това вече не се съмняваше. По дяволите, тя трябваше да се сети, трябваше да се отнесе с разбиране. Ами ако Амбра е направила някоя глупост? Ако нещо й се е случило… Джил се протегна към Матиас, силно стисна ръката му.
— Как така не си говорите? — Том звучеше ядосан.
— По-кротко — предупреди го Матиас.
Джил изви устни. Приятно й беше как я защитава. Глупаво и ненужно, но приятно.
Том кимна леко.
— Извинявай, не исках да бъда груб. Имаш ли някаква представа къде може да е отишла? Не си е вкъщи, не е на работа, не вдига мобилния.
_ Каза, че си й крещял и си я пратил по дяволите — не можа да се въздържи Джил.
Том стисна челюсти.
— Скарахме се. Реагирах твърде остро.
Джил си помисли, че е доста плашещ дори сега и не можеше да не се зачуди как ли е изглеждал, когато е реагирал остро. Но знаеше, че смелата й сестра не би се дала лесно.
Внезапно всичките й сестрински инстинкти се пробудиха, цялата обида беше забравена. Ако този тип наистина беше разбил сърцето на Амбра, Джил никога нямаше да му прости.
— Шефът й не знае ли къде е? — намеси се Матиас.
— Не, Амбра има няколко свободни дни. И не си е вкъщи. Пощата й е на купчина на пода в антрето.
— Последно като се видяхме, спомена Кируна — спомни си Джил. — Онова ужасно приемно семейство имало нови деца. Дали може да е отишла там?
Том помисли.
— Тя мрази Кируна. Мрази студа. Но не е изключено. Заради децата. Би било типично за нея. Ще се обадя в хотела.
Том проведе кратък телефонен разговор и после потвърди:
— Отседнала е във „Ферум“, значи е в Кируна.
Джил въздъхна с облекчение.
— Но все така не отговаря.
— Аз ще я набера — реши Джил, защото Амбра може би просто не искаше да говори с Том.
Само че изобщо не се чу сигнал свободно, попадна направо на гласовата поща. Джил изпрати есемес:
Обади ми се. Моля те!
— Онази жена, която тя интервюира в Кируна… Дали не знае нещо? — сети се Джил.
Погледна часовника, наближаваше десет и половина.
— Елса Свенсон. Добра идея — похвали я Том.
Намери номера с помощта на смартфона.
— Да се обадя ли? — попита Джил, но Том поклати глава и сам я набра.
Поне включи високоговорителя.
— Ало? — чу се бодър глас.
— Здравейте, казвам се Том Лексингтън, извинете, че ви безпокоя в този час.
— Няма нищо, и без това не мога да спя. Том ли казахте?
— Исках да попитам дали случайно знаете къде е Амбра. Нали я познавате?
— Да. Амбра е тук, в Кируна.
— Видяхте ли се?
— Да. — Дълго мълчание. — Но честно казано, започвам да се тревожа за момичето. Знаете ли, Том, звънях й, но не успях да се свържа с нея. Да, всъщност страшно се тревожа, тя отиде да говори с някогашния си приемен родител и сега я няма. Не знам какво да правя.
Джил усети как гърлото я стяга. Том благодари за информацията и затвори.
— Наистина е притеснена — отбеляза Джил.
— Сигурно няма за какво — успокои я Матиас, но не прозвуча убедително.
Амбра винаги е умеела да се грижи за себе си. Но в последно време беше променена. Ами ако напрежението й беше дошло в повече? Джил прехапа устни, усети как сълзите горят в гърлото й.
Том рязко скочи на крака. Очите му бяха по-черни от когато и да било.
— Какво ще правиш? — попита Матиас.
— Ти как мислиш? — Гласът му беше остър.
Матиас кимна:
— Обади се веднага щом научиш нещо.
Том си тръгна с широки крачки. Джил се загледа след него. Ама че дразнещ мъж!
— Какво ще прави?
— Ще иде да я търси.
— В Кируна? Откъде знаеш?
— Защото е такъв.
— Ама Кируна е ужасно далеч!
— Предполагам, че той вече има план.
Том отиде с колата до хангара, където стоеше хеликоптерът, който използваше понякога. Отвори, изключи алармата и влезе. Спря за момент. Вдиша познатия мирис на гориво, масло и метал.
Внезапно и без предупреждение въздухът сякаш изчезна, гърлото му се стегна, не можеше да си поеме дъх. Отдавна не беше получавал паническа атака. Затвори очи, опита да се успокои. Нямаше време за това. Не сега. Трябва просто да прогони тревожността, помисли си той мрачно и смъкна платнището. Погледна безмълвната машина, овладя тялото си, застави мускулите да се подчиняват. Последния път, когато се качи на хеликоптер, катастрофира. Още имаше белези от нараняванията, все още се будеше плувнал в пот от кошмарите за вонящо на бензин огнено море.