— Да — отвърна тя и се протегна.
Погледът на Том за миг се спря на гърдите под пухкавия пуловер.
— За първи път в Кируна? — продължи да пита.
Кратко мълчание, после:
— Не. И вие ли живеете тук? В хотела, искам да кажа?
— Не. Просто чакам Коледа да мине. Но остават още няколко часа.
Тя кимна и си разтри врата.
— Схващане?
— Силно. Съвсем съм загубила представа за времето. Боже, колко време съм стояла така! Но поне я изпратих.
Спогледаха се. Той трябваше да се върне на бара. Не се познаваха, дори не беше сигурен, че ще се харесат. Но беше приятно да поприказва с някого.
— Помолих да ми приготвят нещо за хапване — подметна Том, когато мълчанието взе да става неловко. — Искате ли и вие? Имали коледно меню.
Жената се облегна назад, вдигна вежди и го изгледа изпитателно. Имаше хубави очи, леко полегати, много сериозни и сякаш пронизващи, все едно знаеше всичко за всичко на света. Бяха зелени и й придаваха вид на лукава улична котка.
— Предлагате да седнем заедно? — попита тя, все едно е предложил да практикуват някакъв чужд обичай и иска да се увери, че го е разбрала правилно. Но след това направи жест към другия стол. — С удоволствие. Казвам се Амбра.
— Том. — Той седна срещу нея. — Е, как върви? Статията за надписите?
Вече беше затворила лаптопа. Жена, свикнала да внимава с информацията.
— Чудесно — отговори, докато барманът приближаваше с дълбока въздишка. — Ще искам същото като него, коледно меню и една бира.
Амбра си свали шапката, прокара пръсти през косата си. Лъскави тъмнокестеняви къдрици. Когато ги разлюля, го лъхна аромат на шампоан или някакъв спрей. Ухаеше приятно.
— Къде работите? Във вестник? Или сте на свободна практика?
Тя го гледа дълго, сякаш преценяваше дали да рискува да му каже.
— В „Афтонбладет“ — отговори накрая.
— Фамилията ви да не е Винтер?
Беше чел нещо от нея, почти беше сигурен, след като чу името.
— Да. — Сега тя звучеше значително по-остро, повече като арогантната столичанка, за която я беше взел. — А вие имате ли си фамилия?
— Лексингтън — отвърна той, докато барманът нареждаше салфетки и прибори на масата. — Значи сте тук за Коледа?
— Може да се каже. А вие тук ли живеете?
— В момента.
Барманът се върна с храната. Две щедри порции херинга, картофи, маринована и пушена сьомга, безквасен хляб и масло.
— Ще искате ли шнапс или нещо друго? — предложи мъжът с доколкото бе възможно още по-малко ентусиазъм отпреди.
Том погледна Амбра въпросително.
— Един малък? — каза тя и погледна лакомо храната. — Искам да празнувам завършването на статията.
Том кимна. Определено беше вечер за празнуване.
Донесоха им по една запотена чаша алкохол — бледожълт норландски аквавит. Амбра отпи, отначало предпазливо, после го пресуши решително. Том направи същото и поръча още два.
Да, беше такава вечер.
Нахвърлиха се на храната. Амбра явно беше прегладняла и бързо омете всичко. Едва след третия шнапс, студената шунка, рибното ястие и още по една бира тя остави приборите и въздъхна леко. Взе си още едно парче от пушеното филе от северен елен, което бяха поднесли с третото блюдо. Бузите й се бяха зачервили и когато размота шала, Том инстинктивно я огледа. Имаше малки гърди, но той харесваше всякакви, а и нейните изглеждаха хубави под плетения пуловер, вече го беше установил.
— Защо всъщност работиш навръх Бъдни вечер? — попита той и откъсна очи от тялото й. Не беше от мъжете, които имат навик да зяпат.
Амбра отпи от шнапса. Барманът отдавна беше оставил цялата бутилка на масата и Том беше продължил да налива и в двете чаши. Амбра поглади с показалец ръба на чашата и той проследи движението. Имаше хубави пръсти. Хубави гърди, хубави очи. Той определено започваше да се напива.
— Трябваше да запиша едно интервю.
— На Бъдни вечер?
Тя вдигна рамене оправдателно:
— Не ме бива да си почивам.
— Работохоличка?
Амбра сви вежди, сякаш обмисляше въпроса.
— Не, просто нямам никакви интереси и никакъв личен живот — подсмихна се.
Май не само той се беше натряскал. Но когато не се държеше остро и отбранително, тя беше доста симпатична.
— И никакво семейство? — полюбопитства Том.
Нямаше пръстен на ръката й, но това не значеше нищо.
Бяха си побъбрили, докато ядяха. Малко за времето (студено), за хотела (леденостуден според нея, нормален като за Кируна според него) и за храната (и двамата бяха повече от доволни). Но тя не сподели нищо лично. Нито пък той. По природа беше параноичен. Често хората като него трябваше да избират между две алтернативи, помисли си, докато я гледаше над халбата бира — да си параноичен или да хвърлиш топа. Изпусна нишката на разговора.