— Амбра. Това е необичайно име — каза Том и черните му очи се плъзнаха по пуловера й за мили секунда-две.
Коремът я присви.
— Май е италианско. Майка ми го избрала. Мисля, че е от някаква картина.
— Починала ли е? Майка ти?
Амбра кимна. Не й се говореше за това, не сега. Не помнеше нито една Коледа с майка си и баща си, но понякога в съзнанието й изникваше някой образ, който може би беше свързан с тях. Аромат, усещане за щастие и уют.
Том въртеше чашата си. Осветлението в ресторанта беше приглушено и барманът не се беше мяркал скоро. Може би му беше писнало и се беше прибрал вкъщи, те седяха тук доста отдавна. На масата гореше ароматна свещ и пламъкът се отразяваше в очите на Том. При първата им среща видът му я беше уплашил. Имаше вроден и дълбок страх от агресивни мъже, но той беше толкова спокоен, изглеждаше толкова уравновесен, че страхът постепенно изчезна.
Професията й я беше срещала с военни и мнозина от тях разправяха колко са уравновесени психически, а после се показваха като изненадващо обидчиви примадони. Но Том изглеждаше наистина здравомислещ.
— Кое е най-хубавото в работата ти? — попита той тихо.
— Работата в редакцията.
Много обичаше да бъде репортер, да пише, да интервюира хора, но нищо не можеше да се сравни с работата в редакцията. Тя беше като живо същество, хората там бяха някак по-умни, по-забавни, това беше едно от най-хубавите места на света.
— Може би заради усещането, че всичко е възможно. Че може да се случи какво ли не. Че днешният ден може да се превърне в ден, в който пишем история. Трудно е за обяснение.
— А най-лошото?
— Не всички те обичат. Нямам нищо против малко градивна критика, но мога да кажа, че търпя доста омраза и интернет тролове. Някои могат да бъдат наистина жестоки.
— Как?
— Не искам да цитирам, но определено има мъже, които мразят жени, и го показват, сякаш всичко ги провокира.
— Звучи отвратително.
— Да. А и щеше да е за предпочитане, ако не се карах с шефа толкова често. Не ме бива да галя с перце новия ни главен редактор. Може би съм малко…
— Свирепа? Предубедена? — предложи той. Но се усмихваше.
Тя се засмя:
— Смятах да кажа предизвикателна. Би трябвало да мога да си държа езика зад зъбите от време на време.
Например не биваше да казва на Дан Першон, че вестникът е направил крачка назад по отношение на феминизма. Или да протестира срещу всичките му предложения.
— Но тогава нямаше да си толкова добър журналист. А харесва ли ти да работиш на терен? Както сега?
— Различно е. Но вчера чух невероятна история. За таен секс лагер тук, на север. Можеш ли да си представиш?
Той най-сетне се ухили.
— Не съвсем. За това ли пишеш в момента?
— Да, утре ще излезе във вестника. По-точно, първата част. Секс тайните привличат много читатели.
— Звучи малко… таблоидно.
— Може би.
Неочаквано барманът се върна. Почисти масата им, вдигна празните бутилки и купчините чинии, замени изгорелите свещи с нови.
— Скоро затваряме — каза сърдито. — Ще искате ли още нещо?
— Кафе? — предложи Том.
— Не, мисля да продължа с пиенето. Както ти сам каза, хубаво ще е този ден да мине.
Замълчаха.
Барманът донесе две бири и пак изчезна.
— А и обичам да разговарям с хората — продължи Амбра. — Да разбера как мислят. Чудя се дали в крайна сметка това не е най-мощната ми движеща сила. Любопитството. Или може би чувството за справедливост. Да не позволявам гадните деяния да се разминават на когото и да било. Ох, не знам…
Тя облегна длан на масата. Том я погледна и също сложи своята, недалеч от нейната.
Атмосферата стана напрегната. Дали и той го усети? Амбра забелязваше всичко в него. Ръката му, имаше толкова големи ръце. Присъствието му. Сериозните му очи.
— Минава полунощ, официално можем да кажем, че преживяхме Коледа — каза тя бавно и леко приближи дланта си до неговата, почувства топлината на кожата му при малкото разстояние между ръцете им върху покривката.
— Да.
Тя си играеше с етикета на бирата, вече не беше жадна.
— Ще плащаме ли? — попита тихо.
Той кимна и взе сметката въпреки протестите й.
— Няма да го обсъждаме — отсече и тя се предаде.
— С кола ли си? — попита го, след като барманът вдигна последните чаши от масата.
— Да.
— Нали нямаш намерение да шофираш? След като си пил?
— Не — погледна я той в очите.
Мълчание. Никога повече нямаше да се видят. Във въздуха имаше такъв заряд, че между тях едва ли не изскачаха искри. А и вече бяха установили, че са съвсем сами, и двамата. Като че ли вече беше решено. Тя преглътна. Желаеше го.