Баща — мъртъв. Майка и три омъжени сестри с деца — пръснати из Стокхолм. Работа, от която печели много пари. Голям нов апартамент в центъра. Материално осигурен живот. Вярно, беше прекарал месеци в плен, но оцеля, погрижиха се за него. Той беше опитен елитен войник с дебела глава и дебела кожа. Не би трябвало да му е повлияло. Или?
Том поклати глава, без да отговори, отпи от кафето и пак потъна в мълчание.
— По работа ли си тук? — не се отказваше Матиас.
Разпитите често се основаваха точно на това. Да задаваш въпроси, отново и отново, невинни реплики, едни и същи въпроси към различни хора, да сглобяваш пъзела от миниатюрни парченца информация. Тук горе нямаше нищо за вършене в сферата, в която беше експерт Том. Стига руснаците да не започнеха инвазия. Но Матиас би чул за това.
— Имам ли вид, че работя? — попита Том сухо.
Не, имаш вид на клошар, помисли си Матиас. За пореден път се възцари тишина.
Матиас чакаше. Отникъде не долиташе и звук, никакви автомобили, никакви самолети, нищичко.
Продължаваше да чака търпеливо. Том винаги е бил инат. Вярно, това, което му бе причинил, беше отвратително. И може би — може би — днес би постъпил другояче, но все пак…
— Минаха сума ти години. Кога смяташ да ми простиш?
— „Прошка“ е тъпа дума. Все едно някой може да прости.
— Може би не. Но аз съжалявам и те моля за прошка. Пак.
— Fuck off.
Матиас въздъхна.
— Ужасно си злопаметен. Винаги си бил такъв.
Том само изсумтя.
Матиас обмисляше дали би могъл да го провокира дотолкова, че да се сбият. Може би щяха да успеят да разведрят обстановката по класическия мъжкарски начин, с юмруци? Но от една страна, бяха твърде големи за подобни детинщини, а от друга — Том дори в сегашното си отслабено състояние вероятно щеше да го нарита.
— Хайде, кажи. Какво търсиш в Кируна? Защо се правиш на отшелник?
Том се почеса по врата. Остави чашата в мивката. Седна на един стол.
Матиас се настани срещу него.
— Елинор живее тук — продума Том най-сетне.
Аха! Ето едно парченце от пъзела. Елинор Бергман.
В един бранш, където съсипаните връзки са по-скоро правило, Том Лексингтън и Елинор Бергман бяха изключението. Двойката, за която всички вярваха, че ще остане заедно до живот. Което само идваше да покаже, че човек никога не знае. Матиас се взря в измъченото лице на Том. Все още нещо липсваше в уравнението. Том и Елинор бяха скъсали още миналата пролет. Отдавна не бяха заедно. Къде влизаше тя в картинката?
— Пак ли се събрахте? — попита той в опит да нареди пъзела.
— Не.
— Но тя също е тук?
— Да, в Кируна.
— Не схващам.
Доколкото помнеше, Елинор работеше в една от онези, женствените професии. Нещо грижовно и мило от рода на госпожа в детска градина или медицинска сестра. Не, нещо друго…
— Сега живее тук. Работи в училището — обясни Том.
А, вярно! Учителка.
— И е заедно с новия си мъж.
Сега му стана ясно. Елинор беше продължила напред. А Том… не.
Матиас се облегна назад, кръстоса крак връз крак.
— И ти си тук, за да…
Том не го поглеждаше. Матиас се вторачи в него — тъмните кръгове под очите, измъченото изражение на лицето,
— Трябва да разговарям сериозно с Елинор — проговори Том накрая. — Не може да го мисли наистина. Трябва да седнем и да говорим.
Боже! Матиас се помъчи да скрие шока си. Лоша работа.
— Не разбираш. Мога да оправя нещата.
Всеки зарязан го казваше, но никога не би го очаквал от Том. Това обясняваше състоянието му. Плен, мъчение и накрая провалена връзка.
— Затова ли беше в хотела? Да не би Елинор да е отседнала там?
— Не. Отидох там на Бъдни вечер и се напих. Срещнах една жена, журналистка. Пихме заедно и аз здравата се натрясках. Ние… мисля, че се изложих. — Той потърка очи. — Защо дойде, Матиас? Наистина?
Часът на истината.
— Това трябва да си остане между нас. Получих задача от главнокомандващия Въоръжените сили да сформирам антитерористична група. Ще картографираме и анализираме различни заплахи срещу националната сигурност. Ще бъде приоритетна дейност на Въоръжените сили и аз трябва да я изградя съвсем сам. Малка група специалисти с компетенции в различни области. Вече започнах да интервюирам кандидати. Не само военни, но и криптолози, учени, хакери.
— Значи са избрали командира правилно. Звучи като идеалната работа за майстор на шпионажа — заяви Том сухо.
Матиас го погледна в очите:
— Искам да се включиш.
— Не говориш сериозно.
— Защо не?
Аналитичните способности на Том и опитът му на терен бяха ненадминати. Матиас го искаше за тази задача още от момента, в който получи заповедта през лятото. Дойде тук, защото Том се чувстваше зле. Но би изменил на дълга си, ако поне не опиташе да вербува мъж с такива способности, когато му се удаваше златен шанс.