Така беше. Работата беше най-добрият й приятел.
В десет и половина Амбра изпи още две хапчета, като се надяваше стомахът и черният й дроб да издържат, прибра в сака си несесера и останалите си дрехи, увери се, че не е забравила нищо и накрая закопча чантата. Трябваше да се види с Елса в три часа, а полетът беше в осем. Понеже имаше малко време за убиване, реши да се поразходи, за да доразкара махмурлука. Сложи си плетената шапка, шала, ръкавиците и палтото, мина през регистратурата и напусна хотела през въртящите се врати.
Беше Коледа и заснежените улици бяха съвсем пусти. Нямаше нито един отворен магазин, дори будката за хот-дог при автогарата. Подметките й се хлъзгаха в снега. Една самотна шейна профуча покрай нея, някой разхождаше куче, иначе градът изглеждаше безлюден. Поне главоболието започваше да отшумява, а студеният въздух я освежаваше. Изкатери се по един хълм, гледаше витрините, трепереше. Толкова щеше да е хубаво да се прибере у дома довечера!
Но преди това щеше да е приятно да се види с Елса, Надяваше се да е в настроение за разкази и статията да се получи суперинтересна. Обеща си да напише описанието на секс лагера възможно най-уважително.
Сви по друга пуста улица, подмина розовия блок на Елса, но беше твърде рано да позвъни, затова продължи разходката си.
Със своите осемнайсет хиляди жители Кируна беше малък град и тя вече беше минала по повечето улици, затова пресече един паркинг и излезе от центъра. Започваше да се затопля.
Внезапно зърна голямата червена църква на върха на едно възвишение. Това беше една от забележителностите на Кируна, но тя я беше избягвала. Дали да се престраши и да отиде? Фасадата на църквата беше осветена и много хора се изкачваха по склона. Амбра се поколеба, но бавно последва множеството. Спря пред една информационна табела с предстоящи събития. Очакваха някакъв финландски проповедник, организираха среднощна литургия, също и… Нещо — движение, усещане, може би звук — привлече вниманието й. Бавно обърна глава. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха, устата й пресъхна. Не смееше да погледне от страх да не я познаят. Дали се лъжеше?
Не, не се лъжеше, не и този път. Той беше. Наистина. Не беше привидение, а Есаяс Свентин от плът и кръв. Причерня й пред очите, сякаш се беше изправила твърде бързо. Той не я забеляза, макар да мина толкова близо, че почти можеше да долови противния му мирис. Но нямаше съмнение, че е той. А след него вървеше Ракел Свентин, съпругата му, с плитката и кърпата, и всичко друго.
Потта полепна по нея. Те бяха. Значи църквата още им предоставяше помещение. Сектата на лестадианците. На ненормалниците. Беше недопустимо. Не биваше да стъпват в шведската църква, камо ли да си проповядват ученията.
Амбра беше на път да се обърне — не искаше да ги вижда повече, искаше просто да избяга, — когато забеляза нещо, което отначало не беше различила в тълпата. Есаяс и Ракел не бяха сами. Между тях вървяха две деца. Тя се вторачи след тях. Кои бяха те? Внуци? Нима можеше пак да са станали приемни родители? Незнайно защо си беше мислила, че те не са поемали грижата за други сираци след нея. Та те я мразеха толкова нескрито! А и не бяха ли твърде стари? Последва ги нерешително. Оставаше й близо час до срещата с Елса.
От църквата не се чуваше музика. Това не я изненада. Музиката беше грях. Видя как двамата Свентин влизат в църквата с двете деца. Като че ли бяха момиченца. Десетинагодишни.
Амбра беше на десет години, когато Есаяс и Ракел я заведоха в църквата за първи път. Никога преди не беше ходила на истинска служба. Най-много в края на учебната година да ги заведат в някоя модерна църква със светла дървесина, вази с летни цветя и „Лятната песен на Ида“ на пианото. Винаги сама, разбира се. На всички завършвания, училищни празненства и родителски срещи. Тази църква беше червена отвън, но тъмна и черна вътре. Ниски боботещи гласове се издигаха към тавана. Стари хора по скамейките с черни библии в ръце. В лестадианската църква говореха само мъжете, проповядваха само мъжете. Службата продължи цяла вечност и Амбра взе да се върти на твърдата скамейка. Краката й не стигаха до земята, задната част на бедрата я болеше.
— Стой мирно! — изсъска Есаяс заплашително.
Тя застина. Но й беше неудобно. И хората бяха толкова особени. Погледна крадешком встрани и видя, че жените до нея тихо плачат.
Думите на проповедта също бяха странни. Развратници. Изкушения. Демони. Грешници. Внезапно един мъж на предната скамейка се изправи и от устата му се изсипаха думи, които звучаха като от друга планета. Амбра се вторачи в него. Няколко души заплакаха. Преди да излязат, не бяха яли и тя умираше от глад. Размърда се.