— Стой мирно!
Тя наистина се опитваше. Но единият й крак беше изтръпнал и я болеше. Помъчи се да го вдигне.
Есаяс я стисна над лакътя толкова силно, че тя изстена. Той сложи голямата си длан на устата й, за да я заглуши. Миришеше.
— Дяволът се е вселил в теб. Стой мирно ти казах. — И с тези думи хвана бузата й, ощипа я толкова силно, че й причерня пред очите. Сълзите потекоха, но Амбра не помръдна и милиметър. Изтърпя болката, остана абсолютно неподвижна, когато Есаяс я пусна.
Когато службата най-сетне свърши и се прибраха вкъщи, другите седнаха около масата.
— Ти ще гледаш. След обяда ще си получиш наказанието.
Тя стоеше, гледаше ги как ядат, чакаше наказанието си.
И други приемни родители я бяха шамаросвали. Една майка я беше дърпала за косата, друга й беше щипала ръката, много пъти я бяха блъскали по-големи деца, роднини или други, които просто си изливаха гнева върху най-беззащитните. Но Есаяс я наби. Налагаше я с бастун по задника и по гърба.
След това той дишаше тежко, все едно е непосилна работа да биеш дете, което е една пета от твоя размер.
— Върви да си лягаш — заповяда й.
Леглото й беше мокро. Някой беше излял вода в него. Тя не посмя да каже нищо и си легна. И преди я бяха удряли, бяха й говорили грубо, но никога не я бяха наказвали по такъв пресметлив, систематичен начин. А онази вечер беше само началото.
Амбра видя как вратата на църквата се затваря след двойката и момичетата, остана на най-долното стъпало, не знаеше какво да прави, беше разтърсена от срещата, почти паникьосана. Какво щеше да сполети тези две деца вътре всеки момент?
— Всичко наред ли е? — чу любезен глас.
Обърна се и видя жена на нейната възраст с дълга светла коса под шапка с пухкава кожа над ушите. Бял гащеризон, снежнобели пухкави ботуши. Като зимен ангел.
— Да, благодаря — промълви Амбра колебливо.
Жената се усмихна:
— Изстенахте — обясни тя и в същия момент едно малко бяло топчесто кученце се материализира до тях.
Жената държеше каишка, забеляза Амбра. И изглеждаше съвсем нормално. Не като лестадианска откачалка, а като обикновена обитателка на Кируна с мек норландски акцент и онова усещане за крепко здраве, което излъчват хора, прекарващи много време на открито и знаещи как да се обличат според времето.
Кимна с увереност.
— Всичко е наред. Само малко махмурлук — добави с гримаса.
Жената се закиска.
— Не сте оттук, нали? Личи си по говора.
— Журналист съм, тук съм по работа.
— Да не би вие да говорите с Елса? Мама го чула от приятелка. Колко се радвам да се запознаем!
— Тъкмо съм тръгнала към нея.
— Кажете, ако ви трябва помощ за нещо — предложи жената весело. Свали си ръкавицата и протегна ръка. — Казвам се Елинор Бергман.
— Заповядай, миличка — покани я Елса, когато звънна на вратата й в три нула, нула.
Пак седнаха в хола. Амбра се отпусна на същия стол, въздъхна, все още разтърсена от срещата със семейство Свентин.
— Как се чувстваш? — Елса се вгледа в нея разтревожено.
Амбра само сви рамене и смени темата:
— Помислихте ли за онова, което обсъждахме?
— Това е трудно решение — започна Елса. — Цял живот съм живяла тук, бях на двайсет и една, когато свърши Втората световна война. Дълго време обмислях да създам ритрийт тук горе, при това много преди някой да знае какво значи ритрийт. Пожъна голям успех още първата година. Министър-председателят беше от първите, още през петдесет и осма година.
— Бяхте ли влюбени? — попита Амбра. Все пак оттогава беше минал цял един живот.
Елса поклати глава:
— Не точни влюбени, във всеки случай не и аз. Но той беше чаровен и едното доведе до другото, както се казва. Забременях. Не бях в първа младост, поне не според едновремешните представи, и държах да родя детето. А и Ингрид вече беше дошла в живота ми. Влюбихме се лудо. И всичката тази любов, когато вече наближавах четирийсетака.
— Преди това интересувахте ли се от жени?
— Не. Разбира се, знаех, че съществуват лесбийки, но никога дори не се бях замисляла. Срещата с Ингрид беше същинско чудо. В много отношения синът ми Улоф стана наше дете, мое и на Ингрид. Улоф трябваше да израсне без баща, но беше обграден с топлота и любов. Времената тогава бяха съвсем различни, днес човек почти не може да си го представи. По-осъждащи, но и по-прости, по-свободни.
— Звучи направо идилично.
— Беше радост да го изживея, толкова съм благодарна. Ингрид цял живот беше мечтала да стане художничка и заедно с мен даде израз и на това. Имахме финансова възможност да живеем както пожелаем. В един период всички идваха при нас. Не само филмови звезди и известни личности, но и много други, които търсеха убежище. Мълвата се разпространи — че тук могат да намерят спокойствие, да бъдат себе си. Хомосексуалисти. Хора, несигурни в половата си идентичност и сексуалността си. Постепенно преминахме към повече духовни практики и изкуство и по-малко секс. — Елса стисна кръстчето на шията си, преди да продължи. — Роднините на Ингрид бяха лестадианци, също като хората, при които живееше ти. Беше й трудно, защото когато избра мен, те се отрекоха от нея, сякаш престана да съществува. Когато се разхождахме заедно и ги срещнехме, собственото й семейство се преструваше, че не я вижда. Беше ужасно. Трябваше да се борим за любовта си на много фронтове.