Бяха готови и по всяка вероятност с Елса повече нямаше да се видят. Това й беше странното на нейната професия. Срещаш хора, участваш в живота им, сближавате се, понякога те разчувстват и после се разделяте завинаги. И с Елса беше станало точно така.
Амбра се поколеба, не беше имала намерение да говори за личния си живот с Елса. Но цялото пътуване беше толкова необикновено. Разкритията на Елса. Том Лексингтън. Семейство Свентин.
— Видях ги — промълви нерешително.
Елса сключи ръце на корема си.
— Къде? — попита само.
Хубаво беше, че разбра веднага.
— Пред църквата.
— Естествено. — Елса се наведе и хвана ръката на Амбра, нейната беше топла и крехка, като затоплена оризова хартия. — Съвсем си пребледняла. Толкова тежко ли беше?
— Бяха и двамата, и той, и Ракел. Беше ужасно. Но най-лошото е, че с тях имаше две деца. Знаете ли дали имат внуци?
— Не е невъзможно. Имаха много деца, ако още са в общността…
— Сектата. Това е секта.
Елса кимна.
— Ако синовете им още са в сектата, вече са възрастни хора, женени и сигурно имат деца. Те само това правят — женят се помежду си и раждат много деца.
— Да, има нещо такова.
— Какво изпита, като ги видя?
— Той е стар. Тя също.
— Те ти причиниха такива неща…
— Да… — Амбра въздъхна.
— Искаш ли нещо за ядене?
— Трябва да тръгвам.
Наближаваше шест часът. Не искаше да изпуска полета.
— Ако искаш да поговорим, аз съм у дома до края на празниците. Може ли да те поканя на обяд утре?
Амбра искрено искаше да приеме.
— За съжаление, днес се прибирам вкъщи.
— Е, тогава някой друг път — каза Елса любезно.
— Да — кимна Амбра, макар да знаеше, че е много малко вероятно.
След като се сбогува с Елса, Амбра хвана такси до летището. Бушуваше снежна виелица и тя стискаше конвулсивно седалката по целия път. Докато стигнат, бурята се беше разразила с пълна сила. Плати за таксито с личната си дебитна карта, нямаше сили да се занимава с квитанции и фактури, и отвори вратата. Влезе в залата за заминаващи и видя, че е пълно с народ, и още преди да погледне електронното табло с полетите, знаеше, че нещо не е наред. Високоговорителят ехтеше, всички говореха на висок глас, уморени деца плачеха. Тя си проправи път до един монитор. Полетът до Стокхолм беше отменен заради повреда в самолета.
— Всички билети до Стокхолм за следващите дни са разпродадени — обясни една крайно напрегната жена на гишето за чекиране.
— А как ще се прибера у дома?
— Останало ни е едно място, през Осло.
— Взимам го — извика Амбра.
Трябваше да се махне оттук. Чу как някой зад нея избухна в плач. Обърна се. Една жена в напреднала бременност и с малко дете на ръце ридаеше отчаяно.
— Вие ли искахте мястото? — попита Амбра след кратко егоистично колебание.
Жената си избърса носа и кимна.
— Вземете го — склони Амбра с дълбока въздишка.
— Благодаря ви!
Просто трябваше да приеме истината — беше заклещена в Кируна. Излезе на паркинга, добра се до едно свободно такси и се върна в хотела. Изпрати есемес на Джил, за да се оплаче, в отговор получи разплакано личице.
— Дали моята стая още е свободна? — попита и получи същата стая.
Отпусна се на леглото и прати съобщение на Грейс, че не е сигурна кога ще успее да напусне Кируна. По празниците самолетите бяха препълнени до пръсване.
Окей, дръж ме в течение.
Все още държеше телефона. Какво да прави сега? Заседнала в град, който мрази.
Да се обади на Елса да попита дали поканата за обяд още е в сила? Десет минути по-късно беше поканена на обяд на другия ден в дома на Елса. Пак беше нещо.
Амбра се изтегна на леглото. След като така и така беше тук, дали да не се поразрови около семейство Свентин? Трябва да го обмисля добре, рече си тя и зачете съсредоточено менюто за рум сървиса. Остави го. Взе телефона и намери номера на Тарек. Поколеба се, но… е, защо пък не?
Важи ли още поканата за довечера?
Отговорът пристигна веднага.
Да! Страхотно! След девет ще сме в Роял.
Амбра включи компютъра. Един час работи. След това си сложи гланц за устни, прокара пръсти през къдриците си и леко ги напръска с лак. Хвърли си суров поглед в огледалото. Кируна нямаше да я пречупи. Нямаше да страда повече заради този град. Щеше да поеме властта над собствените си емоции и щеше да се забавлява.
— Чуваш ли? — каза на отражението си. — Ще се забавляваме.
В девет излезе от стаята, слезе до рецепцията и попита как да стигне до „Роял“.