— Том каза, че сте журналистка, Амбра? Оттук ли сте? — бъбреше Матиас.
Амбра отметна черните къдрици, които веднага се хлъзнаха обратно, и Том долови някакво ухание през алкохолните изпарения. Цветя може би. Или плодове. Във всеки случай нещо женствено. Беше го облъхнало, когато се целунаха.
— От Стокхолм съм, тук съм по работа. По-точно бях. Отмениха полета ми и ще трябва да остана поне още една нощ. А вие? В Кируна ли живеете?
Матиас отпи от бирата, изглеждаше съвсем в свои води.
— Дойдох на гости.
— С какво се занимавате? — попита Амбра след секунда мълчание.
Том се опита да си премести крака, но от движението му тя се скова още повече.
Матиас й се усмихваше широко, все едно не крие никакви тайни от света.
— Аз ли? Нищо особено. Малко консултантска работа. Образование.
Типичният стандартен отговор на хора, работещи със секретни неща. Смътни отговори, които да прозвучат достатъчно безинтересно, че да не предизвикат повече въпроси. Едно време Том разправяше, че работи с поддръжка на кабели. Повечето събеседници направо започваха да се прозяват. С едно изключение — барбекю при родителите на Елинор, когато лицето на един от техните съседи направо светна и след това цяла вечер онзи държеше да обсъждат предимствата на различните материали за подземни кабели. Очевидно дори този въпрос можеше да е интересен на някои хора. Отне му доста усилия да се измъкне от разговора.
— В коя област? — попита Амбра.
Том се вторачи в бирата си и почти се подсмихна. Може би просто беше любезна. Може би беше доловила нещо. Така му се падаше на Матиас. Нека се поизпоти.
— Досадна бюрокрация — безгрижно сви рамене той.
— Мхм… — Амбра реагира скептично.
Вдигна халбата си и бедрата им се докоснаха. Тя имаше прекрасни бедра, меки и топли.
Матиас вдигна празната си чаша.
— Отивам до бара — подхвърли, проправи си път и се отдалечи.
Около масата стана една идея по-широко и Амбра незабавно се премести по-навътре. Том слушаше разговора на останалите. След малко Тарек също се изправи и изчезна някъде. Амбра потропваше с пръсти по масата в такт с музиката. Не казваше и дума на Том. Един от младежите стана и се отдалечи с друг мъж. Някой запя поредната ужасяваща караоке версия на известна песен. Стана още по-шумно, ако изобщо беше възможно. След малко на масата останаха само Том и Амбра. Тя си допи бирата, остави халбата с лек трясък и се огледа с измъчено изражение.
— Не съм искал да дойда и да подплаша цялата компания — подметна Том, но тя не обърна внимание на шеговития му тон.
Напрегнато мълчание без визуален контакт.
— Съжалявам за полета ти — смотолеви той след минута, която му се стори безкрайна.
— Мерси.
Пак потискаща тишина.
— За снощи… — започна той сковано и неловко.
Амбра изпъшка измъчено:
— Моля те. Наистина не искам да говорим за това. Не може ли просто да се правим, че нищо не е станало?
— Разбира се — съгласи се той отчасти с облекчение, отчасти с… не знаеше какво. Въпреки всичко целувката беше невероятна. Гореща. Секси.
Пак замълчаха.
Матиас сякаш беше потънал вдън земя. От другите също нямаше следа. Том искаше единствено да се прибере у дома. При тишината и самотата.
Все по-задименият въздух, шумните хора, температурата, която се беше вдигнала с още няколко градуса… Той взе да се поти. Боже, само не сега. Периферното му зрение се замъгли. Внезапно сякаш някой изсмука топлината и изолира всички прозорци. Цялото му тяло сигнализираше, че трябва да се изправи, да избяга от врявата, тревожността, от себе си. Той стисна халбата, вторачи се в масата, помъчи се да диша спокойно. Колко време беше минало? Колко беше силно? Пет, не повече, нали? Шест? Дишай, Том! Мамка му, мамка му, мамка му…
— Ей, какво става?
От лекото й докосване по рамото му почти подскочи. Лицето на Амбра беше тревожно, тонът — много по-мек отпреди. Но той не успяваше да овладее дишането си. Не можеше да стои тук и да чака паническата атака да го завладее. Избърса чело с опакото на ръката, опита се да отпусне рамене. Не можеше да говори, не точно сега. Това беше най-страшното — пълната липса на контрол.
Амбра му подаде шише минерална вода.
— Хайде, пийни — подкани го.
Той пи, издиша тежко. Пи още. Зрението му се пооправи. Определено се смъкна до петица. Може би дори четири? Пак изтри чело. Дишаше насечено и тежко.
— Какво стана? — попита тя след малко.