Сещаше как се опитва да срещне погледа му, но я отбягваше. Първо трябваше да се стабилизира. Пак въздъхна. Дълго и спокойно. Отпусна се. Вече не стискаше чашата.
— Том?
— Няма нищо. Мина ми.
Определено беше по-добре. Вече дори можеше да говори.
Всъщност гласът на Амбра му беше помогнал. Беше спокоен, а и отвлече вниманието му от собственото му измъчено тяло. Той се опита да размърда пръсти, крака, да раздвижи кръвообращението, та да не се събира кръвта само в големите мускулни групи. Вече беше слаба четворка. Инстинктът да бяга или да се бие отмина и той отново можеше да разсъждава. Замисли се какво да каже, нещо, което да няма общо със станалото току-що. Беше толкова унизително.
— Видя ли се пак с Елса? — попита.
— Да. Но наистина ли си добре? Не изглеждаш във форма.
Той махна с ръка:
— Нищо ми няма.
Застави се да я гледа в очите. Зелените котешки очи го следяха тревожно. Той вдишваше през носа, издишваше през устата, съсредоточен върху очите й.
— Том…
Той поклати глава.
— Разкажи ми за Елса — помоли.
Избърса с ръка врата си, беше целият потен, пи още вода.
— Много я харесах.
Амбра се усмихна леко смутено, очите й още бяха неспокойни, но той усети, че пулсът му определено се успокоява. Стискаше бутилката с минерална вода, съсредоточи се върху гласа на Амбра, очите й, шията й над яката на пуловера. Тези плетени пуловери, които тя явно харесваше — този беше тъмносин, — бяха секси. Женствени и меки. Бяха в приятен контраст с острата й антипатия към него. Погледът му се спря за миг на очертанията на гърдите. Това също помогна.
— Не познавам други стари хора, не е ли странно? — говореше тя.
Том бързо премести очи върху лицето й. Железните скоби около гръдния му кош се бяха поотпуснали. Беше потънал в пот, изгаряше го жажда, но тялото вече не беше така стегнато.
— Сериозно? Нямаш ли възрастни роднини?
— Нито един. Родителите и на майка ми, и на баща ми са починали, техните също.
— А някой друг?
— Никой. Нямам нито един роднина.
Думите прозвучаха толкова непринудено, все едно разкри някаква най-обикновена подробност, забавен анекдот. Но единствените хора без роднини, които Том познаваше, бяха оцелелите от война.
— Родители?
— Мъртви. Татко почина от сърце, когато бях на четири, мама умря по-късно същата година, точно преди да навърша пет.
Все същият неутрален тон. Все едно разказваше нечия чужда история.
— А как си израснала? — учуди се той.
Все някого трябва да е имала. Не беше ли споменала, че има сестра?
— Социалните се погрижиха за мен. Живеех при приемни семейства.
Тя чоплеше с пръст етикета на стъклената бутилка. Имаше нежни пръсти. Къси нокти, лакирани в тъмен лъскав цвят, който Том намираше за някак еротичен. Помнеше как тези пръсти се бяха впили в раменете му снощи, как цялото й тяло се беше притиснало в неговото. Тя не проговори повече, отбягваше погледа му.
Очевидно се бяха върнали към неловкото мълчание. Най-добре щеше да е той да се извини и да си тръгне. Беше толкова тежко. Шумотевицата. Пристъпът. Но тя изглеждаше толкова малка. Сякаш наистина беше толкова сама, колкото казваше. Том се озърна из помещението, преди погледът му да се върне към нея. Тя подръпваше ръкавите на пуловера си и на него му се искаше да каже нещо, което да я накара да се отпусне, да се усмихне. В съзнанието му пак нахлу споменът за целувката в коридора на хотела, вълнуващ спомен за устните й върху неговите, тихото й стенание.
— Снощи… — подхвана пак той, но го прекъсна Тарек, който се върна на масата.
Лицето на Амбра светна от облекчение. Том изгледа със сбръчкано чело значително по-младия и красив мъж. Дали нямаше нещо между Амбра и него?
— Всичко наред ли е? Справяш ли се? — попита Тарек, без да сяда. Стоеше и пристъпяше от крак на крак.
— Дали се справям? — изгледа го Амбра подозрително. Тя потупа подканящо с длан мястото до себе си. — Ти ме покани да дойда, няма ли да седнеш?
Тарек поклати глава и я погледна с притеснение.
— Не, само се отбих да видя как си. Срещнах някого. — Той махна по посока на бара.
Амбра скръсти ръце.
— Бъзикаш ли се с мен? Пак ли ще си отидеш?
— Няма да си отивам. Просто ще седя ей там. — Тарек пусна ослепителна усмивка. — А и ти си имаш Том.
— Да, имаш си мен — промърмори Том.
Амбра не му обърна внимание.
— Значи ме зарязваш?
Тарек плесна умолително с ръце.
— Чак пък зарязваш. Моля те!
Амбра изсумтя.
— Той е пожарникар и играе хокей — обясни младежът.
Том мълчеше, но следеше разговора с интерес.
— Ще те обадя на Грейс — каза Амбра сърдито, но си личеше, че е склонила. — Ще й кажа, че на теб не може да се разчита. Когато приключим, ще те пращат само по евтини сватби на третокласни знаменитости. Да, да, отивай.