Американецът пак се изплю.
— Мръсни чалми! Един бъдещ терорист по-малко.
На Том му падна пердето. Хвърли се върху американеца, заби юмрук в лицето му и двамата се строполиха. Претърколиха се в прахта, удряха и ритаха бясно, докато не ги разтърваха. Том беше полудял. Матиас го повлече към тяхната казарма.
— Застреля дете! Тоя е психопат!
Матиас кимна и го бутна в леглото.
— Объркаха къщата. Пълно фиаско.
— Всичко е объркано! Всичко!
— Знам. Но трябва да се успокоиш.
На другия ден талибаните успяха да взривят самоделна бомба на местен пазар. Четирийсет души загинаха, повечето жени, деца и старци.
— Ако бяхме щурмували точната къща, щяхме да го предотвратим — каза Том мрачно на шведския командир — подполковник, когото той уважаваше.
— Било е тъмно. Понякога получаваме грешна информация. Случва се. Забрави го, Том, за всички ще е по-добре — опита се да го успокои подполковникът.
Разбира се, по принцип той имаше право. Невярната информация не беше рядкост. Но Том не можеше да забрави станалото. Имаше разлика между грешна информация и мъртво дете. Той беше войник, има си правила, които войниците следват, иначе по нищо не се различават от талибаните, джихадистите и терористите, с които се борят.
Съществуваше правилно и грешно. В това вярваше той и това в крайна сметка защитаваше. Демокрацията. Свободата. Доброто.
Том написа доклад за случилото се. Изпрати го от Афганистан, гледаше си задачите и стоеше далеч от американеца.
При завръщането си в Швеция поиска среща с главнокомандващия на Въоръжените сили и я получи.
— Поискаха да призова свидетел — каза той на Матиас. — Можеш ли да дойдеш?
— Том, наистина ли ще го направиш? — разтревожено попита приятелят му.
— Длъжен съм. Ще дойдеш ли?
— Ще дойда. — Матиас избягваше погледа му.
На срещата в щабквартирата пристигнаха — освен Том и Матиас — петима юристи от Въоръжените сили и двама мъже в безлични костюми, които не се представиха и за които Том подозираше, че са от разузнавателната служба. Присъстваха още двама свидетели от лагера и множество висши военни, накичени с безброй медали. Главнокомандващият седеше мълчаливо и мрачно зад твърде голямото си писалище. Не предложиха на Том да седне. Беше категорична демонстрация на сила.
Но Матиас беше с него. Том беше сигурен, че приятелят, братът по оръжие, бойният другар ще го подкрепи.
След като той докладва, кратко и стегнато, Матиас се изправи. Беше спокоен, изглеждаше съсредоточен, както винаги.
И тогава заби ножа в гърба на Том.
— Капитан Лексингтън не беше в добро състояние, когато заминахме за Афганистан. Реагира твърде остро тогава, както и сега. От известно време не е на себе си.
Том си помисли, че не е чул правилно.
— Не може да се изключи извършителят да е бил въоръжен — продължи Матиас.
Том се вцепени. „Извършителят“? Той не беше никакъв извършител, беше невъоръжено дете.
— Беше тъмно, цареше хаос. Не може да се изключи да е представлявал заплаха.
Матиас не отмести очи от неговите и Том не можеше да разчете нищо в този поглед, беше абсолютно безизразен. Не че знаеше как изглежда човек, докато предава най-добрия си приятел. Матиас излъга и кариерата на Том в армията приключи. Нямаше как да остане. Беше им посветил десет години от живота си, беше вярвал в идеалите и духа им. И ето че всичко свърши.
Том се оттегли на следващия ден. Напусна Въоръжените сили и никога повече не се върна.
Това беше преди осем години.
А днес Матиас беше в Кируна, правеше се на негов приятел, за да го вербува обратно в армията.
Само че Том беше затворил тази страница и нямаше да се огъне. А до снощи беше смятал, че е приключил завинаги и с Матиас Седер. Сега обаче не беше толкова сигурен. Част от него искаше да изхвърли предателя, да го прати по дяволите. Но друга част помнеше приятелството им.
— Отивам да напазарувам — каза само Том, когато Матиас се събуди малко след десет часа.
Той излезе с колата на голямото шосе и набра скорост, докато снегът се вихреше навън. Термометърът в автомобила показваше минус осем, което за Кируна беше кажи-речи пролетна температура.
От супермаркета взе хляб, сирене и портокалов сок, след което погледът му се плъзна към щанда с книгите. Отдавна не беше чел нищо.
Докато работеше в чужбина, поглъщаше том след том — художествена литература, документална литература и биографии, всъщност почти всичко; четенето го отпускаше. Когато попаднеш натясно, адреналинът се вдига по начин, който малко хора могат да си представят. По него бяха стреляли всякакви типове — от терористи до престъпници, бяха го преследвали пирати, беше гонил крадци на автомобили и се беше бил с талибани. В такива ситуации трябва да действаш, без да чувстваш. Иначе ще умреш — това беше философията на бойното поле. Емоционалната реакция идваше по-късно и можеше да бъде силна. Който не успееше да забавя темпото, не се задържаше дълго. Том беше виждал мъже да полудяват след битка, тъй като не се отърсваха от притока на адреналин. Някои войници и командоси използваха секса, за да разпуснат, други тренираха, мнозина пиеха. Той четеше.