Елинор подхвана с ръка лакътя на Нилас:
— Том не обича животни.
Това не беше вярно, той не изпитваше каквито и да било чувства към животните. За сметка на това Елинор обожаваше всичко живо.
Фрея беше престанала да трепери до крака му. Сега пък взе да се чеше зад ухото, великанска лапа, която бясно дращеше през твърдата сива козина. Том я гледаше.
— Какво е? Адско куче?
Нилас си сложи ръкавицата и изправи гръб.
— Смесена порода. Основно ирландски вълкодав. Те стават грамадни. Тя е още кутре.
— Кутре?!
Кучето тежеше поне трийсет кила. Колко още можеше да порасне? Фрея излая кратко и се просна върху стъпалото на Том. Настани се удобно, кръстоса предните си крака и отпусна глава.
И тримата я наблюдаваха. Явно нямаше намерение да помръдне. Том се опита да измъкне крака си изпод туловището й. Тя изскимтя.
— В краен случай ще се наложи да я приспим — заяви Нилас.
Елинор затули уста с ръце и пребледня. Том изгледа Нилас с подозрение, не вярваше, че е способен да блъфира. Фрея, която още лежеше на крака му, ближеше нещо на земята, но иначе изглеждаше в отлично здраве.
— Том, не можеш да позволиш да я убият — каза Елинор.
Незнайно как сега него изкараха злодей. Той лично би оставил звяра жив.
Огледа се, сякаш в опит да види човек, който да обясни странната ситуация, в която беше попаднал. Някаква жена със сведена глава и букет цветя под мишница излизаше от супермаркета. Той я позна — беше Амбра Винтер и очевидно се мъчеше да се шмугне незабелязано покрай тях.
— Здравей! — подвикна той високо.
Тя спря, вдигна очи, срещна погледа му и се поколеба, все едно се чудеше дали да продължи пътя си.
— Ей, ама това си ти! — извика Елинор щастливо.
Амбра явно изостави всякаква надежда да мине незабелязано. Тя кимна на Том и после се обърна към Елинор.
— Радвам се пак да те видя — усмихна се Елинор.
— Здравей, Елинор!
Амбра се ръкува и с Нилас, като гледаше Том бдително.
— Здравей! — каза пак той.
Нима наистина се беше опитала да го подмине така? Амбра пъхна ръце в джобовете на палтото си. Елинор гледаше ту единия, ту другия.
— Познавате ли се? — попита.
— Да — кимна Том, като в същия момент Амбра поклати глава и каза:
— Не.
Елинор отново ги изгледа учудено. Фрея пак се зачеса, цялото й грамадно тяло се тресеше.
— Срещнахме се онзи ден — обясни Амбра уклончиво. Личеше си, че цялата ситуация я притеснява.
— Амбра е тук по работа — каза Том, без някой да е питал.
— Знам — кимна Елинор. — Интервюира Елса Свенсон.
Амбра показа букета под мишницата си:
— Всъщност тъкмо отивам при нея. Тя живее зад ъгъла. Не знаех, че се познавате. Да не би да си… — Тя млъкна притеснено.
— Бившата на Том — довърши изречението Елинор с дружелюбна усмивка.
— Така и подозирах.
Настъпи мълчание. Нилас не беше продумал, след като поздрави Амбра. Просто ги наблюдаваше и от време на време хвърляше поглед към Фрея. Изглеждаше солиден типично по норландски. Странно е, помисли Том, че сега Елинор е с Нилас. Не му се струваше правилно. Виждаше го като недоразумение, което той трябваше да поправи, стига само да го оставеха да запретне ръкави, да състави план, да състави стратегия. Стига да му позволяха да направи нещо.
Погледна кучето, което още лежеше върху крака му. Амбра си почесваше носа и отмяташе коса от челото си. Елинор пък, леко сбърчила чело, гледаше ту Амбра, ту Том, все едно се мъчеше да разбере какво се крие между редовете.
— Имам уговорка — проговори Амбра неочаквано, сякаш на празното пространство.
Тя кимна кратко на Нилас, прегърна Елинор за миг, леко несръчно, и после погледна Том. Невъзможно беше да разчете мислите й.
— Амбра — започна той, но в същия момент тя изстреля най-кратко „довиждане“ на света и се изстреля като светкавица нанякъде.
Остави него, Елинор, Нилас и кучето на прищевките на съдбата. Не я винеше.
— Приятно момиче — отбеляза Елинор.
Приятно? Не точно тази дума би използвал да опише Амбра. Елинор я проследи с поглед, докато се скри зад ъгъла.
— Има ли нещо между вас? Или си въобразявам?
Дали имаше нещо между тях? Той си спомни стона на Амбра, когато я притисна към вратата на хотелската й стая.
— Не — отвърна троснато и изведнъж вниманието му беше привлечено от мляскащ звук откъм краката му. Фрея беше задъвкала едната му връзка. По ботуша му се стичаха лиги. Дявол да го вземе!
— Тя те харесва — обади се Нилас.
— Съмнявам се — възрази Том, загледан в посоката, в която изчезна Амбра.
— Говорех за кучето — обясни Нилас. — За момичето не съм толкова сигурен. Но кучето те харесва.