Том рязко дръпна крака си. Ботушът му беше целият в слюнка. Фрея се отърси. Том подаде каишката на Нилас. Този цирк му дойде до гуша.
16
— Да пийнем шери преди обяда — предложи Елса, отвори един шкаф в кухнята и извади две малки чашки и бутилка.
Наля и й подаде едната. Амбра не беше сигурна дали някога е опитвала шери, но отпи учтиво. Ако имаше баба, щеше да й бъде приятно двете да пият шери заедно. Елса я гледаше изпитателно.
— Как си?
Срещата пред супермаркета беше повлияла на Амбра по-силно, отколкото би допуснала. Но тя не искаше да натоварва Елса с това.
— Добре съм. Благодаря за поканата.
— Дано нещата със самолета се оправят. Все ще се освободи някое място. А колко хубава е станала статията, много си добра.
— Смяташ ли? Благодаря.
Тя самата също беше доволна от първата част, въведението. Утре щяха да публикуват самото интервю.
— Гладна ли си? Седни и ще ти сипя. Приготвила съм филе от лос на фурна. Истинска храна. Обичаш ли?
— Звучи великолепно.
Ароматът на готвено създаваше специална атмосфера. Дива и същевременно уютна. Месо, сос и картофи. Истинска селска храна. Тя поглади каретата на покривката с пръст.
— Сигурна ли си, че си добре? Да не е станало нещо? Семейство Свентин ли, да не би пак да си ги видяла?
Амбра поклати глава:
— Заради цялото това пътуване до Кируна — промърмори тя, не съвсем искрено, тъй като преди всичко мислеше за странната сцена с Том пред магазина.
Леко подръпна покривката. Том беше влюбен в Елинор, в това не се съмняваше. И нищо чудно. Тя беше много хубава, руса, изглеждаше мила и симпатична, и някак мека. Идеалната жена, така да се каже. Беше потискащо.
Елса й предложи кана със сок от червени боровинки.
— Понякога сама не се разбирам… Да не говорим за другите хора — размишляваше Амбра на глас.
— Нещо конкретно ли имаш предвид? — попита Елса, докато поставяше подложка и върху нея тенджера.
Тя седна отсреща, подаде й съда с картофите. Амбра си сипа и почака да й поднесе месото, нарязано на тънки филии.
— Връзките, предполагам. Не разбирам защо е толкова трудно. Поне за мен.
Взе си червени боровинки, сос и кисели краставички, Елса каза „Заповядай!“ и двете започнаха да се хранят.
— Боже, колко е вкусно! — възкликна Амбра между залците.
Тя рядко ядеше домашно приготвена храна. Щеше й се да остане в тази приятна кухня, да похапва неделен обяд, да слуша радио и поне за малко да се почувства нормална.
— За всички е трудно. Някои хора никога не ги овладяват. Връзките имам предвид — рече Елса.
Като мен, помисли си Амбра. Така й се струваше. Че не е научила всички правила как да общуваш с хората, без да се изложиш. Без да те изоставят. Една малка, нелогична частица от нея често се питаше дали няма нещо в природата й, някаква особеност, която я прави недостойна за обич. Зрялата интелигентна част от Амбра знаеше, че проблемът не е у нея.
Не беше нейна вината, че родителите й умряха, че несъвършената система я разкарваше от едно приемно семейство в друго. Но нямаше значение какво й казва мозъкът. Въпреки всичко я глождеше съмнение, че нещо в нея е сбъркано на фундаментално ниво. Че всички, които среща, го забелязват, рано или късно. Че никой мъж никога няма да я гледа така, както Том гледаше Елинор.
— Може пък да съм лесбийка, без да го знам? — промърмори тя.
Елса си взе още един картоф и се засмя:
— Съмнявам се. Макар че това е начин на живот, който аз, естествено, препоръчвам.
— Ще го имам предвид.
— Как така попадна при семейство Свентин?
— Мама умря и нямах други роднини, затова социалните ме пратиха при тях.
— Ама това е ужасно!
— Да.
Амбра не помнеше подробности от ранното си детство, не и отпреди всичко да се промени. Понякога дори не беше сигурна, че знае каквото си мислеше, че знае. Може би просто си беше измислила миризмите и отделните смътни усещания, които си мислеше, че помни. Широко усмихната уста, но тъжни очи. И още по-рано — двама души, които все се смееха и които за нея символизираха сигурността.
— Мама починала от мозъчен кръвоизлив. На Коледа. Открили ме едва няколко дни след това.
Амбра седяла до нея в леглото, когато полицията най-сетне нахлула в дома им. Тя не помнеше нищо от това, но веднъж беше чела досието си.
— Мисля, че тогава намразих Коледа.
Момичето беше открито в леглото до мъртвата си майка. Момичето беше обезводнено и гладно, изглежда е лежало до мъртвата майка.
Социалните се погрижиха за нея. Известно време живя по милост при една много далечна роднина. Делеше стая с двете й деца и смътно помнеше шарени стени и купешки хляб за закуска, но те не искаха тя да остава при тях. Семейството смята, че детето им създава твърде много неудобства, пишеше в досието. Явно едно петгодишно сираче може да ти е в такава тежест, че да искаш да се отървеш от него. Не се беше намерил никой друг и така тя попадна в първото си приемно семейство. Някъде след десетото им изгуби бройката.