Елса стана и донесе бутилката шери.
— Сигурно си права — съгласи се Амбра.
Отказа да пие повече шери, но прие чаша кафе. Заедно раздигнаха масата и измиха чиниите. След това взеха кафето и отидоха в дневната. Амбра седна на дивана, Елса — на люлеещия се стол, засърба си кафето и при този звук Амбра се усмихна, действаше й успокоително.
Елса остави чинийката:
— Трябва да знаеш, че те намирам за извънредно добър човек. Родителите ти биха се гордели с теб.
И изведнъж буца заседна в гърлото на Амбра. Мисълта, че мама и татко биха се гордели с нея… никога не й беше хрумвало.
— Разкажи ми малко за тях.
— Мама харесвала всичко италианско. Учила е история на изкуството и преди да се родя, работела в малка галерия. Тя решила да ме кръстят Амбра, на някаква картина, която някога видяла в Рим. Татко бил часовникар.
Поне така помнеше.
— Сигурно са били чудесни хора.
— Да, такива бяха. Обикновени.
Така мислеше Амбра за тях. Като за обикновени хора.
— Животът е несправедлив — въздъхна Елса.
Амбра се замисли за всички хора, които беше срещала през годините. Вдовици на убити мъже. Родители на починали деца. Жертви на катастрофи. Бежанци. Уязвими хора.
— Мнозина страдат много, много повече — поклати глава тя и знаеше с цялото си сърце, че е истина. Така погледнало, нямаше право да се оплаква от абсолютно нищо.
— Майка ти и баща ти са починали. Това е най-лошото, което може да сполети едно дете. Дори и други хора да преживяват ужасни неща.
Амбра поклати глава, знаеше, че в сравнение с мнозина други тя е късметлийка.
— Амбра — това е средновековната дума за кехлибар. Знаеш ли, че съществува кехлибар и в други цветове, освен жълто? Синьото е най-рядко. После идва зеленото. — Елса се наведе към нея, взря се в лицето и й после се усмихна. — Като очите ти. Имаш необикновени очи. Ингрид би се радвала да ги нарисува. Веднъж ми подари фигурка от зелен кехлибар. Трябва да е там някъде. — Тя посочи библиотечката и Амбра се изправи.
Пред книгите бяха наредени различни украшения и сувенири. Кутийки, снимки, малки скулптури. Ваза със сухи цветя. Камъчета, миниатюри от еленов рог. Тя обичаше да разглежда подобни предмети.
Наследството от дома на родителите й се беше изгубило, тя не знаеше как, но при всяко местене беше изчезвало по малко, докато накрая остана само една кутия. Малък кашон с вещи. Няколко снимки. Един опърпан Мечо Пух. Две-три книги с името на мама на вътрешната страна на корицата. Старинните часовникарски инструменти на татко, комплект отвертки в калъф. Брачните халки на родителите й и една гривна със сини мъниста, която баща й подарил на майка й при раждането на Амбра. Тя обичаше тази гривна.
След Кируна кутията изчезна. Есаяс Свентин твърдеше, че тя си я е взела, когато избягала, но това не беше вярно. И сега я нямаше. Цялата й история й беше отнета. Тя често гледаше в антикварни магазини, сърфираше в аукционни сайтове и търсеше нещо, което да й напомня за малкото вещи, оставени от родителите й. Десен върху порцеланов съд, който да пробужда спомени. Ваза, която да напомня за някой смътен образ от миналото.
— Това ли е? — вдигна тя една зелена жаба.
И изведнъж спомените я заляха, спомени за нещо отдавна забравено. Малкото жабче на мама. Тя погали зеленото животинче. Мама я наричаше „жабче“, тъй като не се спираше на едно място, все подскачаше напред-назад. Споменът отмина, безформен и мимолетен, както обикновено. Но тя беше почти сигурна, че е верен.
Елса протегна ръка и я взе.
— Да, това е. Ингрид я купи при едно пътуване до Кения.
— Хубава е — промълви Амбра.
Гърлото я стягаше и очите й смъдяха. Седна на дивана с прибрани колене.
— Реших да остана в Кируна още няколко дни.
— Заради онзи мъж, когото спомена?
— Какво? Не. В никакъв случай. — Тя усети, че поруменява, но това наистина нямаше нищо общо с Том. — Искам да се свържа със социалните, които са отговаряли за мен, докато съм била тук.
Тя държеше да проучи дали семейство Свентин продължава да приема деца без родители. Ами ако онези две деца бяха пратени при тях и изживяваха същото, което и тя едно време? Самата мисъл беше непоносима.
— Какво се надяваш да откриеш?
— Не знам.
Бяха празнични дни, тъй че вероятно нямаше да открие нищо. Но тя не възнамеряваше да се връща повече тук — никога, — затова трябваше да свърши работата сега или никога.
— Само кажи, ако мога да помогна с нещо.
— Благодаря ти.
Пиха кафе и разговорът тръгна в друга посока. След около час бъбрене Елса започна да добива леко уморен вид. Беше време Амбра да си върви.