— Благодаря за обяда — каза тя, след като отнесе чашите в кухнята и ги изми.
— Чакай малко.
Елса излезе от стаята. Чу се тихо шумолене и след миг тя се върна с малък пакет, опакован в тънка омачкана хартия.
— Искам да го вземеш. Отвори го.
Амбра разви хартията. Беше зелената жабка. Тя погледна Елса смутено.
— Ама…
— Не, държа да я вземеш. Подарък от мен и Ингрид.
Амбра докосна фигурката. Цветът беше толкова наситен,
че почти блестеше.
— Благодаря — промълви тя тихо, уви я в хартията и топло прегърна Елса.
— Ще поддържаме връзка — прошепна жената.
Амбра кимна.
Когато излезе на улицата, наближаваше четири следобед. Вдигна очи към небето. Беше обсипано със звезди. Вдигна ципа на палтото и се почуди да провери ли дали киното работи, или просто да се прибере в хотела и да седне да поработи на компютъра.
— Здравей отново! — проговори една сянка и се отдели от мрака.
Тя подскочи. Не може да бъде! Том Лексингтън.
— Уплаши ме — укори го тя.
— Не съм искал — отвърна той.
— Защо се прокрадваш така и плашиш хората?
Том сви рамене извинително. Не беше помислил, че ще я стресне. Видя, че излиза от входа и просто отиде при нея.
— Извинявай. Но не се прокрадвам. С кучето съм.
Той посочи Фрея, която тичаше около тях, забила муцуна в снега. Бяха навън от часове, още откакто той се раздели с Елинор и Нилас, обиколиха цяла Кируна, но Фрея все още не показваше ни най-малки признаци на умора.
— Тя ме домъкна тук. Може би има приятел, който живее някъде наоколо?
— Възможно е. Мъжете имат навик да ни завъртат главите на нас, жените.
Според Том обикновено беше обратното, но пък какво ли знаеше той? Ако беше научил нещо в последните дни, то беше, че нищо не разбира от жени. Освен ако не са кучета, може би.
Амбра изгледа рошавото животно.
— Не разбрах, че кучето е твое.
— Не е. Казва се Фрея.
Заедно наблюдаваха гигантския звяр, който сега ровеше в снега.
— Според мен й хлопа дъската — отбеляза Том.
Амбра се усмихна леко и топлина обля гърдите му. Харесваше му, когато тя се усмихва.
— Наистина ли си на открито, откакто се видяхме?
Той кимна. Беше приятно да си прочисти мислите. Приятно да избягва Матиас, приятно да се раздвижи.
— Искам да ти се извиня за държането си пред магазина днес. Бях попаднал в странна ситуация. Елинор е моето момиче. Бившата ми, искам да кажа.
— Да, тя ми каза.
— А Нилас е новият й… хм… приятел.
Амбра ровеше снега с върха на обувката.
— Особена ситуация — каза неутрално.
— Фрея е негова.
Тя най-после го погледна в очите. Леко вдигна дългите си мигли. Бяха черни като въглен на фона на бледото й лице.
— И ти се грижиш за нея?
— Само временно.
Още тази вечер щеше да върне Фрея. Или може би утре. Тя не му пречеше, не особено, и една нощ повече или по-малко не беше от значение.
— И аз моля за извинение. За всичко.
Том обаче поклати глава. Амбра нямаше за какво да се извинява.
— Как беше при Елса? — попита той.
— Добре. Приятно. Тя е интересна.
— Ще се връщаш ли в хотела? Или заминаваш още днес?
— Май ще остана още ден-два.
— Може да те изпратим до хотела, ако нямаш нищо против. Кучето трябва да изхаби още малко енергия. Не се спира.
Амбра кимна и Том подсвирна на Фрея, която веднага дотича.
Тръгнаха по улицата и Амбра се засмя:
— Много те слуша.
— Да, направо съм като Говорещия с кучета. Знаеш ли, прочетох статиите ти.
— Така ли. Кои?
— Всичките. Мисля… Не се изненадвай толкова. Мога да чета. Мисля, че са интересни. Добре пишеш.
Тя го изгледа скептично.
— Беше комплимент — поясни той.
— Хм.
— Какво?
— Нищо. Просто се учудих.
Пак тръгнаха в мълчание. Амбра изглеждаше потънала в собствените си мисли, Том държеше под око Фрея, която беше във възторг от дългата разходка. От време на време се обръщаше към него, сякаш за да се убеди, че още е тук. Странно куче. Или пък всички кучета бяха като нея?
— Небето е невероятно ясно — проговори Амбра след малко.
Беше вдигнала очи нагоре, където звездите светеха ярко. Разходката беше приключила твърде бързо, вече бяха пред хотела. Тя спря пред входа и потръпна.
— И толкова е студено — добави.
Без да се замисля, Том протегна ръка да избърше няколко снежинки от лицето й. И внезапно, сякаш отникъде, го завладя усещането, че трябва да я притегли, да я стисне в обятията си и да стопли треперещото й тяло, да целуне тези меки устни, да изучи извивките им.
— Много леко си облечена — каза само.
— Знам. В знак на протест. Отказвам да се съобразявам с условията в Кируна.