— Само гледай да не обуеш някакви бабешки гащи — измърмори Джил.
— Те са най-удобни — изхленчи Амбра гузно.
Удобните гащи са най-добрият приятел на жената — това беше личното й мнение по въпроса. А и довечера нямаше да се случи нищо.
— О, боже! Някой път ми идва… — поде Джил и Амбра изпъшка, убедена, че няма да издържи още критики, маскирани като загриженост.
— Чао, Джил, трябва да бягам — каза бързо и затвори насред нещо, което звучеше като: „Все ще намериш някой хубав сутиен размер АА в онзи специалния магазин в Стария град“.
Когато Амбра слезе във фоайето, Том вече я чакаше. Беше се облякъл разумно със зимно яке, което сякаш беше създадено за едномесечни походи до Северния полюс, с безброй ципове и джобове. Освен това беше с грейка и грамадни ботуши и както стоеше насред лобито, излъчваше страхотна стабилност. Беше като танк, или крепост. Човек можеше да се прикрие зад него. Огледа я от глава до пети.
— Трябват ти истински дрехи, вече е минус петнайсет и тепърва ще става по-студено.
— Нямам друго — изсъска тя и усети как рогцата, за които спомена Джил, са на път да го боднат.
— Ще се погрижим — успокои я той.
Излязоха навън и Том кимна към голямо черно „Волво“. Тя седна отпред.
— Къде ще ходим? — попита уж безгрижно.
Никой не знаеше къде отива. Телефонът беше в джоба й, но на този студ батерията падаше с рекордна скорост. Освен това покритието не беше добро. Колкото и солиден да изглеждаше Том и колкото и привлечена да беше от него, все пак тя не познаваше този мъж. Обикновено можеше да разчита на инстинктите си, те я бяха спасявали много пъти, но с него като че ли не работеха толкова добре, постоянно я дърпаха в различни посоки. Понякога й се искаше да я вземе в обятията си, друг път почти се боеше от него. А сега пътуваха с кола към…
— Къде ще ходим? — повтори въпроса си.
— В моята къща — отвърна той.
Снегът се вихреше около колата, виелицата виеше наоколо.
— И защо? — попита тя остро.
— Ще ти намерим по-дебели дрехи и ще вземем шейната. Забранено е да се карат в града, затова трябва да отидем до нас. Там има и резервни дрехи.
Гласът му беше спокоен и топъл и тя се поотпусна, реши да му вярва. Свиха по друг път и поеха право през гората. Тревогата се върна.
— Сега къде сме?
— Живея в гората, окей ли е?
Амбра се поколеба, но после кимна.
Пътуваха в мълчание, все по-дълбоко и по-дълбоко в гората, накрая спряха пред тъмна къща с плосък покрив.
— Матиас тук ли е? — попита тя.
— Сигурно е седнал да работи. Обеща да гледа Фрея. Искаш ли да влезеш да го поздравиш?
Тя поклати глава. Том запали лампата в нещо, което приличаше на голям склад. Пейки покрай едната стена, закачалки с дебели външни дрехи, гардероби. Ботуши в различни размери и цветове, подредени в спретнати редици. Изглеждаше съвсем нормално и обичайно.
Посочи й светлосиня грейка гащеризон.
— Навън става много студено, взех ти това, дано ти стане. Има дебели ръкавици и истински ботуши.
Тя кимна, леко смутена от количеството дрехи, които трябваше да навлече.
— А това е балаклава. Слагаш я под каската вместо шапка. — Той й подаде мека бяла качулка с маска. — Пази бузите и брадичката. Какви чорапи носиш? Ако са памучни, ще ги смениш с вълнени. Памукът е най-неподходящ, ако е директно върху тялото. Ето.
Той й подаде неразопаковани дебели меки чорапи и тя се развълнува при мисълта, че може би ги е купил специално за нея. Освен ако, разбира се, нямаше в къщата цяло чекмедже с дамски чорапи.
— Ще умра от топлинен удар — заяви тя, но послушно обу вълнените чорапи, сложи си гащеризона и пъхна крака в огромните ботуши.
Том явно разбираше от тези неща, а тя не изпитваше особено желание да измръзне до смърт.
— После ще ми благодариш — отвърна той.
Тя си сложи балаклавата, подпъхна косата си вътре. Том й даде каска, със съсредоточено изражение й помогна да я нагласи и закопчае.
Амбра затаи дъх. Усещането беше интимно — да й помага с обличането по този начин, да стои толкова близо до нея, пръстите му върху кожата й да са толкова топли. Запърха с клепки, усети, че поруменява.
— Готови? — попита той.
Тя кимна и заедно отидоха в гаража. Пред тях блестяха две големи черни моторни шейни.
— Ти ще седнеш отзад — обясни Том и се зае да изкарва едната.
— Нямам нищо против да карам сама — възрази тя и посочи другата машина.
— Не се съмнявам. Лесно се карат, по принцип просто ги запалваш и потегляш. Но ние ще се движим на тъмно и по непознат терен. Не е безопасно, а твоята безопасност е моя отговорност. Аз ще карам.