Някой изпусна табла и Амбра се сепна и се върна в ресторанта. Озърна се, сърцето й туптеше лудо и когато някакъв висок мършав мъж влезе в помещението, тя потръпна. Заля я вълна от тревога, почти ужас, преди да види, че — естествено — това не е Есаяс, а просто някой, който прилича на него. Но тялото помнеше.
Отпи от кафето и посегна към телефона. Аз съм възрастен човек, повтаряше си тя. Това беше постоянната й мантра. Безпризорни деца страдаха по целия свят всяка секунда. Твърде много от тях водеха далеч по-тежък живот от онова, което тя бе преживяла. Щом си тръгнеше от Кируна, всичко щеше да се оправи.
Екранът примигна. Новините пристигаха денонощно. Тя прехвърли последните, сподели един линк в туитър, пусна снимка в инстаграм. Работеше като репортера на новото време, онзи, за когото им говореха на всички оперативки и при всички реорганизации, онзи, който трябваше да бъде „навън, сред читателите“. Много от колегите й журналисти мрънкаха, някои се смятаха за твърде важни, та да пишат по социалните мрежи, но нея я устройваше идеално и платформата й в социалните медии сякаш бе една от причините да я държат на работа. Затова се стараеше да изпъква дигитално.
— Възможно ли е да сте Амбра Винтер?
Тя вдигна очи към мъжа, който стоеше до масата й. Млад, слаб и извънредно хубав. Разумно зимно облекло и грамадни ботуши. Голям фотоапарат „Никон“ и широк ремък през едното рамо. Чанта с обективи през другото.
— Вие сте фрилансърът — сети се тя.
— Тарек Тахир — представи се мъжът.
Ръкуваха се и той седна срещу нея. Амбра го огледа тайно, докато той поставяше оборудването си на масата. Тарек изглеждаше на двайсет, двайсет и една. Много фотографи бяха млади, най-добрите в бранша започваха рано. Тарек имаше гъсти мигли, тъмнокафяви очи. Мъжествена секси уста. Чувствени здрави пръсти, които си играеха с фотоапарата.
Той пусна ослепително бяла усмивка на сервитьорката, която беше дотичала до масата да попита дали иска нещо. Бяха оставили Амбра сама да си вземе обяда и двете чаши кафе от касата. Нито една сервитьорка не си беше направила труда да вземе поръчката й. Но пък и тя не изглеждаше като звезда от момчешка банда.
— Е, как върви? — попита Тарек, след като сервитьорката хукна да му изпълнява поръчката. — Свързахте ли се с нея?
Амбра притеснено поклати глава. Беше се появил проблем. Вчера говори с Елса Свенсон. Деветдесет и две годишната жена имаше изненадващо звънлив и бодър глас и беше крайно словоохотлива, каза, че няма търпение да се видят. Но при качването си на самолета Амбра получи съобщение, че Елса иска да отложат срещата.
— Звъннах й няколко пъти, но не вдига.
— Какво ще правите? — поинтересува се Тарек.
Амбра имаше адреса на Елса и обмисляше дали просто да не отиде, но се страхуваше да не предизвика обратен ефект. Трябваше да се внимава в такива случаи. Не на всеки му харесваше пред дома му да цъфнат журналисти и да поискат да влязат. Пък и дори не знаеше дали Елса си е вкъщи. Можеше да си е събрала багажа и да е напуснала Кируна. Случваше се. Хора, които са обещали да говорят, се отказваха в последния момент. Разбира се, имаха право да го сторят, но това не значеше, че не я вбесяват.
— Познавате ли я? — попита тя фотографа.
Тарек я изгледа развеселено:
— Смятате, че в Кируна всеки познава всеки? Градът не е чак толкова малък.
Не това бе имала предвид, просто зададе отчаян въпрос с надежда по някакъв начин да разреши проблема с липсващия събеседник за интервюто.
Тя добре знаеше как е в Кируна. Естествено, че не всички се познаваха. Истината беше, че хората доста ги биваше да оставят съгражданите си да си гледат своята работа. Например едно дете от приемно семейство можеше да се появи на училище цялото в синини, с нелекувана ушна инфекция и фрактури, без никой да забележи. Но не беше така само в Кируна, а почти навсякъде, тъй като светът беше гаден.
Амбра се почеса по челото. Плетената шапка, която беше нахлупила, я боцкаше, но беше такъв ужасен студ, че не искаше да я сваля.
— Оттук ли сте? — попита тя Тарек, макар да се досещаше за отговора, понеже той не говореше на диалект.
— Не, роден съм и израснах в Стокхолм. Преместих се тук с майка ми след гимназията. Тя срещна мъж от Кируна и се влюби и в него, и в мястото. Сега съм дошъл само на гости, след Нова година се връщам в Стокхолм, за да уча за фотограф.
— Но нали работите за „Афтонбладет“?
— Извадих късмет и вече доста пъти ме наемат като фрилансър.
Амбра осъзна, че Тарек явно е страшно добър. Изглежда, произхождаше от Близкия изток. Ирак, предположи тя. Ако родителите му бяха имигранти, едва ли е имал връзки, които да му помогнат да влезе в бранша, а в такъв случай работа като фотограф за национален ежедневник беше, общо взето, невъзможно постижение — но той беше успял.