— Благодаря, че ми се довери — погледна го право в очите.
Том дълго я гледа, без да продума, и тя се зачуди за какво мисли. Защо я беше поканил тук? Видя как очите му проблеснаха и той посочи небето:
— Започва — обясни и Амбра проследи погледа му.
От мястото им се откриваше чудесна гледа, гората беше зад гърба им, пред тях се ширеха километър след километър потънали в сняг открити пространства и ясно нощно небе отгоре.
Северното сияние озари небосвода. Ивици цветове, най-вече зелено и жълто, отделни лъчи лилаво и розово. Понякога бавно, после с бясна скорост. Буйни зелени вълни, тюркоазени колони светлина.
— Еха! — прошепна тя захласнато.
Експлозии, въртопи и спирали, червено, зелено, жълто, всякакви цветове, сякаш надзърташе към раждането на вселената. Все едно староскандинавските богове се носеха по небето. Или пък се намираше на друга планета. Том наруши мълчанието:
— Кажи, ако ти е много студено. Не искам водещата репортерка на Швеция да умре от измръзване, когато аз отговарям за нея.
Тя се усмихна на прекалено големия комплимент.
— Не отговаряш за мен — промърмори, но й се искаше да не й е толкова приятно, че той се грижи за нея.
У него имаше нещо закрилящо, с което не беше свикнала.
Никога нямаше да забрави това, помисли си и отново вдигна очи към небето.
Том си наложи да спре да я зяпа. Обърна очи към небесното зрелище. Ако гледаше Амбра твърде дълго, щеше да му се прииска да я целуне. Наблюдаваше я с крайчеца на окото — беше вдигнала лице нагоре и следеше Северното сияние с ококорени очи, изглеждаше напълно погълната, затова погледът му се спря върху устата й, спомни си устните й върху своите. Тя потръпна.
— Ела — каза той решително, изправи се и й подаде ръка. — Трябва да ти раздвижим кръвообращението.
Докато Амбра размахваше ръце и изпъваше гръб, Том отиде да вземе малка лопата. Набързо изкопа четириъгълник и в единия край натрупа сняг за облегалка за врата.
— Какво правиш? — попита тя, докато клякаше и ставаше, леко задъхана.
— Стига толкова — спря я той. — Дишай през носа. Въздухът е много студен.
Беше оборудвал шейната за всякакви спешни случаи и сега разгъна в рова два дебели изолиращи спални чувала.
— Легни.
Тя изгледа с подозрение първо лагера, който беше построил, после него. Постоянно беше нащрек.
— Ще се постоплиш — обясни той. — И няма да се налага да си извиваме вратовете.
Тя седна. Том се настани до нея и зави и двама им с голяма животинска кожа. Облегнаха глави назад. Амбра лежеше напълно неподвижна до него. Ситуацията наистина беше странна, но топлината на телата им и изолиращите слоеве дрехи щяха да издържат топли дълги часове. Той беше спал на открито и на минус четирийсет градуса. С правилното оборудване нямаше никакъв проблем. И беше лежал така безброй пъти, не би трябвало да се чувства неловко от физическата близост. Само че с Амбра беше друго. Тялото й докосваше неговото и той непрекъснато усещаше присъствието й. Свали си ръкавицата и затърси нещо в джоба си.
Тя се поизправи.
— Какво правиш?
В отговор той извади двестаграмов шоколад. Не някакъв хранителен десерт, а истински млечен шоколад с лешници и стафиди. Очите на Амбра проблеснаха. Той й го подаде, тя отчупи голямо парче, върна му останалото и после пак се излегнаха, дъвчеха шоколада и гледаха Северното сияние, приятно затоплени под кожата, дрехите и изолиращите материи.
Общуването с Амбра се оказваше далеч по-отпускащо, отколкото Том си беше представял. Не беше си позволила да критикува работата му, не попита дали е убивал хора, дали е наемник, нищо такова.
— Колко време продължава? И има ли още шоколад? — попита тя.
Той й подаде полупразната опаковка.
— Поне още час. Искаш ли да се прибираме?
— Не. Кой знае дали някога пак ще го видя.
Той я погледна крадешком и отново вдигна очи нагоре.
Лежаха един до друг в мълчание и неговата глава сякаш бе празна, той просто се наслаждаваше на гледката, дишаше спокойно. Когато пак я погледна, беше задрямала. Той се приближи леко и си каза, че протяга ръка към нея само защото се е сковал и трябва да си промени позата.
Клепачите й се отвориха.
— Извинявай, не исках да заспивам. Сега съм будна.
— Ако искаш да се прибираме, само кажи.
Тя се размърда леко и после пак застина.
— Амбра?
Не получи отговор. Пак беше заспала. Том гледаше звездите, чувстваше се в мир с природата. Амбра не помръдваше, спеше дълбоко. Но изглеждаше спокойна и в малката им бърлога беше топло, затова я остави. Температурата продължаваше да пада, снегът скърцаше и пукаше от студа. Натежал от сняг клон се счупи със сух трясък. Някъде далеч се чу тихо шумолене на животно, лисица може би. Но Том се съмняваше, че трябва да се боят от хищници, затова остана на място, странно спокоен въпреки спящата толкова плътно до него Амбра.