— За съжаление, всички почиват. Ако въпросът е спешен, обадете се на 112.
Амбра остави съобщение за Ане-Шарлоте Янсон да й се обади възможно най-скоро, след което взе лаптопа под мишница и слезе да закуси. И тъй като нито интернетът, нито отоплението работеха кой знае колко добре в хотелската й стая, тя остана в столовата, долепила нос до екрана.
Влезе в сайта на „Афтонбладет“ и навакса с четенето на статиите на колегите. Из Европа се строяха стени; лихвите щяха или да се повишат, или да спаднат. След това посърфира из интернет, прочете всичко, което намери за системата на приемните семейства, за пострадали деца, за закони и правила. В дванайсет часа се изправи, скована от дългото седене.
Щом Том я бе оставил, след като я изпрати до хотела, тя се просна в леглото и спа като пън, може би защото не беше свикнала да стои толкова време на чист въздух. Сега, няколко часа по-късно, на закрито сред обядващи хора и глъчка от разговори, споменът как лежаха под животинските кожи й се струваше нереален. Беше фантастично. Пътуването с шейната, звездното небе, Северното сияние. Как едва не се целунаха… Боже, колко беше вълнуващо! Искаше й се да му прати съобщение да благодари за разходката, но нямаше номера на мобилния му телефон. И разбира се, не успя да го намери и в гугъл.
Пак се настани пред компютъра, отвори страницата на „Лоудстар Секюрити груп“ и взе да я разглежда. Сайтът беше добре направен. Приглушени цветове и костюмирани хора в офиси. Ключови думи като безопасност, глобално, професионализъм. Нямаше никакви лични неща, снимките сякаш бяха купени от база данни. Никакви имена на служители и сътрудници. Никакви адреси, само номер на телефонна централа. Но тя умееше да чете между редовете.
Компанията предоставяше частни услуги в сферата на сигурността в някои от най-нестабилните държави по света. Том вече й беше казал, че е бивш елитен войник, и тя предположи, че повечето служители на „Лоудстар“ имат подобно минало.
„Афтонбладет“ наскоро беше назначил награждаван военнополитически репортер. Той сигурно знаеше доста за този тип дейност. Дали да му се обади да поразпита? Тя си записа, за да не забрави, и пак се зачете в сайта. Би могла да се обади в централата на „Лоудстар“ и да помоли да предадат съобщение на Том. Но нещо я спря.
Докато разглеждаше хладно елегантния сайт, сякаш за първи път осъзна що за човек е Том. Това леко я разтърси. Той не беше костюмиран сух шеф, нито словоохотлив медиен герой. Насилието и бруталността за него бяха ежедневие. Не, тя не смееше да му се обади. А и ако той искаше да поддържат контакт, нали би й дал номера си? Или би й се обадил сам? За разлика от неговия, нейният номер — като на всички нормални хора — можеше да се намери в интернет. Освен това тя е жена и смяташе, че той трябва да й се обади, ако го е грижа за нея. Нали за малко да я целуне отново? Или не? Да, сигурна беше, колкото и да не разбираше от мъже. Том я харесваше.
Пак стана от масата, прибра лаптопа в чантата и нервно закрачи из лобито на хотела. Докато стоеше и разглеждаше витрина с лапландски занаятчийски стоки, телефонът й звънна. Беше Грейс.
— Мислех, че си в почивка — каза Амбра.
— Няколко редактори се разболяха и се наложи да се върна.
Амбра отдавна знаеше, че Грейс не й отстъпва по работохолизъм и няма нищо против да работи извънредно. Това, разбира се, беше опасен път, по който да поемеш. И като всичко опасно — неустоим за търсещите вълнения журналисти.
— Само исках да проверя дали всичко е наред — продължи Грейс. — Свърши добра работа. С онази старица. Чух го от няколко места.
Амбра сведе очи, смутена от похвалите.
— Благодаря — промърмори.
— Прибра ли се благополучно от Кируна? Нямаше ли някакъв проблем с полета?
— Всъщност още съм тук. Искам да проверя нещо.
— Но нали ще се прибереш до утре? Нали си на работа?
По дяволите, не беше помислила за това!
— Грейс, вече работих извънредно. Дойдох дотук навръх Коледа. Реших, че ми се полага някой и друг ден компенсация.
— Не ме ли чу? Току-що ти казах, че не ни достигат хора. Трябваш ми в редакцията.
— Имам работа тук. Искам да пиша за приемните семейства и деца, които страдат при тях.
Грейс харесваше по-меките истории. Мъжете редактори предпочитаха да се пише за корумпирани немски автомобилни фирми, руски президенти и севернокорейски ядрени заплахи, колкото по-страшно, толкова по-добре. Но Грейс клонеше повече към разкази за най-уязвимите в обществото.
Сега обаче изпъшка:
— Тези истории винаги са голяма каша. Накрая все се стига до дума срещу дума. И всички държавни служби умеят да пазят тайна. Не, зарежи го — отсече тя.