Тя отметна косата от челото си, издаде брадичка. Устните й блестяха в розово.
— Здравей! И благодаря за снощи. Исках да ти пиша да благодаря, но се оказа, че ти нямам номера.
Не му беше хрумвало да й дава номера си, нито да иска нейния. Това между тях нямаше да продължи. Нали? Всъщност защо не? Заедно им беше приятно, защо да се лишават от това?
Амбра протегна ръка към Фрея. Кучето я подуши предпазливо.
— Сутринта успя ли да заспиш? — попита Том.
Беше бледа, имаше сенки под очите и сякаш от нищото го обзе желание да я пази и закриля. У нея имаше нещо уязвимо, почти ранимо.
— О, да, поспах. Но съм измръзнала. В стаята ми е жесток студ, а и тук си го бива. — Тя се обви с ръце.
— Всичко наред ли е, Амбра? — попита той и се вгледа в лицето й.
Изглеждаше нещастна, не просто премръзнала или уморена.
— Имах странен ден… Няма значение. Радвам се, че се отби. Беше ми странно да не мога да се свържа с теб.
Във фоайето действително имаше силно течение, при всяко отваряне на вратите подухваше студен вятър. Амбра дръпна ръкавите на пуловера върху дланите си, разтри пръсти. Той я погледна как зъзне и му хрумна нещо.
— В къщата, в която живея, има сауна — рече. — Довечера ще я палим.
Тя вдигна вежди. Той харесваше това изражение. Арогантно, въпросително, бдително.
— Матиас е от Оланд — обясни. — Оландците имат нездрава връзка със сауните. За тях е като религия.
— Да, чувала съм. Веднъж интервюирах един оландски рибар. Море, мрежи и сауна — друго не го вълнувало.
— Искаш ли да дойдеш? Да се постоплиш?
— Шегуваш се.
— Не. Всъщност е доста приятно. Правила ли си го преди? Сауната, имам предвид.
Амбра поклати глава.
— И това ли не си?
Том не можеше да я разбере. Тя имаше опит, беше правила неща, които повечето хора не познаваха, но пък беше пропуснала ежедневни занимания като карането на шейна или гледането на Северното сияние, при положение че е живяла в Кируна. Като цяло беше много потайна за престоя си тук.
— Значи трябва да дойдеш задължително. Няма нищо странно, приеми го като хоби или спортно занимание.
— Като изключим, че човек трябва да е чисто гол — отбеляза тя сухо.
— Имаме хавлии. Вземи и сестра си, ако искаш.
Тя присви очи:
— Това да не е хитър начин да се добереш до Джил?
— Не — изненада се той. — Защо ми е да се добирам до нея?
Том се замисли.
— Макар че сега като го казваш, Матиас май би се зарадвал, ако и тя дойде.
— Ясно.
Амбра все още не изглеждаше убедена.
Той не беше от хората, които досаждат, но изведнъж идеята да я покани му се стори отлична. Сестрата знаменитост беше по-скоро начин тя да се чувства по-удобно.
— Хайде — увещаваше я. — След като никога не си пробвала. И ще се стоплиш, наистина ще се стоплиш, гарантирам ти.
— И всички ще носят хавлии?
— Обещавам. Имаме големи кърпи, можем да се увием в тях.
— И никой няма да тича навън да се търкаля в снега? Нито ще се тупаме един друг с брезови клонки? — Тук страните й поруменяха леко.
— Честен кръст, няма да те шибам с брезови клонки или каквото и да било друго — заяви той тържествено.
Мисълта да я види отново довечера, да говори с нея, да дружи с нея, да я слуша и да се препира с нея. Щеше да донесе цепеници за камината, да пусне музика. Щяха…
— Не, Том, не мога. — Амбра прекъсна размислите му с притеснена усмивка. — Съжалявам, няма да стане. А и Джил вече замина.
Окей. Той се загледа във Фрея, която тихо скимтеше. Беше разочарован — чувството го изненада, беше се надявал тя да приеме.
— Благодаря, че се отби. И благодаря за поканата — промърмори Амбра.
Той отвори уста да предложи да го направят някой друг път, но осъзна, че едва ли някога ще се видят отново.
Фрея пак изскимтя.
— Май трябва да я изведа — каза той, макар да нямаше никакво желание да се разделят. Беше му странно, че това може би е последната им среща.
— Добре.
Тя погледна първо кучето, после него. Дълги черни мигли и под тях тези полегати очи. Вдигна длан към него за прощален поздрав.
Том се сети в последния момент, извади молив и касовата бележка от зоомагазина, написа номера на мобилния си телефон и й го подаде.
Амбра го взе. Погледна го. Той направи крачка към нея и я прегърна за секунда. Тя се вкамени в обятията му, но в следващия момент вдигна ръце и за миг отвърна на прегръдката му, смутено и несръчно.
— Обади се, ако си промениш решението — заръча той тихо.
Тя кимна. Том се завъртя и подвикна на Фрея, която възторжено хукна към изхода. Той погледна назад, но Амбра вече не беше във фоайето.
Удари глава в стената на асансьора. Защо отказа? С въздишка отвори вратата на стаята си. Трябваше да приеме. Телефонът й извибрира,