Том не говореше много, но слушаше внимателно, досипваше им вино, кимаше от време на време. У Амбра нямаше и сантиметър, който да не чувства присъствието му.
— Разкажи ни — помоли Матиас.
Той беше невероятно добър в това да те предразположи да споделяш. Спокоен, внимателен.
— Попаднах в системата на приемните семейства като съвсем малка — започна Амбра. — На четиринайсет бях минала през толкова семейства, че им загубих бройката. Няколко пъти бягах и социалните не знаеха какво да ме правят. Бях се отказала от всичко.
Тя кимна на Джил да продължи разказа.
— Аз пък съм осиновена от Колумбия — поде Джил. — В първите си години живеех в сиропиталище там. След това ме осиновиха една откачена шведка и не по-малко лудият й мъж. Един ден ми дойде в повече и избягах.
Джил беше добра в това. Да сбие адското си минало в няколко забавни изречения. Била е захвърлена в кофа за боклук в Богота, намерили я и после пак я зарязали на прага на сиропиталище, управлявано от монахини. Джил никога не говореше за това, но Амбра подозираше, че е пострадала по някакъв начин в дома, беше чела не една ужасяваща история за условията в тези институции. А накрая се озовала при психичноболна алкохолизирана шведка и жалкия й съпруг.
— Едно лято се срещнахме случайно — обясни Амбра.
— Как? — полюбопитства Матиас.
Излъчваше топлина и съчувствие. Като човек, на когото да довериш всичките си тайни.
Амбра изгледа крадешком Том. Той я наблюдаваше съсредоточено. Беше на нейна страна, изведнъж го осъзна. Никога нямаше да позволи на никого да я нарани. Откъде пък й хрумна подобна високопарна мисъл?
— Аз избягах — обясни Джил. — Отказах да живея повече с тях. Не че и те ме искаха де, мисля, че ме мразеха.
Веднъж Джил беше споделила как майка й казала, че всъщност искала да осинови друго, по-малко, дете, но я придумали да вземе нея. „Всеки ден съжалявам за това решение“ — бил краят на разказа. Накрая накарали Джил да живее в гаража и заплашили да я върнат в Колумбия.
— Изпратиха ме в едно стопанство в провинцията — продължи Джил. — Една жена гледаше коне и приемаше момичета, които създават главоболия.
— Там ли остана?
— Да, докато навърших пълнолетие. Но тогава вече бях започнала да ходя по турнета. Животът на село ми се отрази добре. Действаше успокоително.
— Поне докато аз не дойдох — намеси се Амбра.
— Да, тогава адът се отвори под краката ми — изсмя се Джил.
Амбра беше на четиринайсет. Отдавна беше напуснала семейство Свентин. Приемното семейство, при което живееше в момента, не искаше да я вземе със себе си на почивка. А по закон децата в приемните семейства имаха равни права с всички членове на семейството. Поне така беше на хартия, но Амбра вече беше преживявала какво ли не и нищо не можеше да я изненада. И така, семейството замина на ваканция, а стресираната социална работничка я изпрати в стопанството в провинцията. Винаги бяха стресирани. Винаги бързаха за някаква по-сериозна криза.
— Не ми се вярва да сте се сближили веднага — подхвърли Матиас и им допълни чашите.
— Не, не веднага — подсмихна се Амбра.
Още на тринайсет години Джил беше завършена кучка, а тя самата вече не вярваше на никого.
— Беше омраза от пръв поглед — съгласи се Джил.
Амбра кимна:
— Биехме се като животни.
Не преувеличаваше — в началото имаха сблъсъци почти всеки ден. Амбра беше убедена, че ще я изгонят. Но Рене, жената, която въртеше стопанството, издържа. Съумя да даде на Джил вниманието, от което тя се нуждаеше, като същевременно успя да спечели доверието на Амбра. Годините в стопанството бяха оазис. Повратна точка.
— Какво стана? — попита Матиас.
— След като не успяхме да се изпотрепем, решихме да се сприятелим. Малко по малко — отговори Джил.
Процесът беше бавен и мъчителен, но когато един ден някой тормозеше Амбра в училище, Джил ошамари гадняра и след това отношенията им се промениха. Или пък просто бяха узрели за това.
— Джил започна да пее, а аз започнах да уча — продължи Амбра.
Беше й писнало от клатещи глави учители и свиващи устни училищни психолози, затова трябваше да решава — да напусне училище или да седне да учи сериозно. До ден-днешен беше дълбоко признателна на своето по-младо Аз, което явно бе имало достатъчно мозъчни клетки, за да вземе правилното решение.
— В годината, в която навърших шестнайсет, пробих в „Мюзик Айдъл“ и това промени всичко — обясни Джил.
— Нещата са се наредили? — продължаваше да пита Матиас.
Джил кимна:
— Музиката ми спаси живота. А Рене означаваше толкова много за нас. Тя поощряваше приятелството, сестринските отношения. Тъй като двете с Амбра нямахме никакви биологични роднини, решихме да бъдем сестри. И оттогава сме такива. И откъдето и да погледнеш, това е най-дългата връзка в живота и на двете ни.