Съвсем наскоро един колега от „Дагенс Нюхетер“ се беше свързал с нея в туитър, предлагаше да се видят. Дали да приеме и като се прибере, да излязат на кафе? Като цяло щеше да й се отрази добре да излиза повече. Да се изправи срещу някои от страховете си, да направи нещо извън работата.
Срещата с Елса също беше приятна. Беше показала на старицата как се чати и как се правят снимки с телефона и след леки първоначални проблеми с ауто коректора вече успяваха да си пращат кратки съобщения. Елса особено си падаше по емотиконите и последното съобщение, което Амбра получи, беше пълно с цветя, самолети и махащи ръчички.
Беше увила в чифт чорапи жабката, която Елса й подари, и я беше прибрала старателно в чантата. Жабата щеше да стои на нощното й шкафче заедно с единствената снимка на родителите й и един безумно скъп и непрактичен свещник от „Свенскт тен“, подарен й от Джил.
Просто щеше да се съсредоточи върху добрите страни от престоя си тук и щеше да забрави всички други. След няколко дни вече нямаше да я е грижа. Догодина по това време щеше да е просто поредният неприятен спомен сред всички, които беше натрупала с времето. Един от многото. Помниш ли, когато направи пряко включване с обърнат наопаки пуловер, ха-ха? Или когато се навря без покана при един бесен партиен лидер и той те нахока, ха-ха? Или — най-смешният, — когато си мислеше, че онзи бивш войник в Кируна си пада по теб? Ха-ха-ха!
На вратата се почука. Амбра предположи, че камериерката иска да влезе да почисти, понеже тя беше задържала стаята толкова до късно.
— Влез — извика и се надигна на лакти.
Не последва отговор и тя стана да отвори.
Том Лексингтън.
Това е шега!
— Здравей! — промълви той.
Запълваше цялата рамка на вратата с размерите и присъствието си.
Амбра хвана бравата и стисна здраво метала. Сега беше моментът да каже нещо хапливо. Или да тресне вратата.
— Здравей! — изломоти само.
Той надникна над рамото й към събрания й багаж.
— Заминаваш ли?
— Таксито ще дойде всеки момент.
Той пъхна ръце в джобовете на якето и облегна рамо на рамката.
— Исках да те видя, преди да тръгнеш.
Тя пристъпваше от крак на крак.
— Можеше да звъннеш. Или да пишеш.
— Можех — отвърна той.
Тя мълчеше. Продължи да пристъпя, измъчваше се, но най-накрая се реши. По-добре да го каже. Пое си дъх.
— Извинявай, задето така се нацупих снощи.
Том леко изкриви устни:
— Аз съм виновен, ти няма за какво да се извиняваш. Не знам какво стана. Не биваше да… знаеш…
— Няма нищо — рече тя.
— Страхотна си, това искам да кажа. Беше ми приятно да общуваме тези дни. И беше полезно за мен — да излизам, да говоря с теб. Наистина значеше много за мен. Признателен съм. Но нали ти обясних каква е ситуацията…
О, боже, тя не беше сигурна още колко ще изтърпи от тези извинения! Том я караше да се чувства като рехабилитаторка или нещо подобно.
— Няма нужда да обясняваш — прекъсна го, но той продължи:
— Не знам какво стана. Цяла нощ не мигнах и размишлявах, не искам да смяташ, че съм имал някакви задни мисли. Напоследък съм извън равновесие, разбираш ли, и в сауната беше горещо и може би виното…
— Добре, Том — прекъсна го пак тя и облегна буза на отворената врата.
Не беше сърдита, не беше ядосана. Наистина беше добре. Джил беше права, свалките за една нощ не бяха за нея. Том я привличаше и тя беше разчела собствените си чувства в ситуацията. Да, чувстваше се унизена и глупава. Но това си бяха нейните чувства, не неговите. Голяма работа! Сега щеше да се прибере у дома и да спи с журналиста от туитър, реши го.
— Благодаря, че дойде — кимна.
— Не исках да се разделяме така.
— Да — съгласи се тя.
— Дали можем да бъдем приятели?
— Разбира се. Приятели, естествено. — Тя изстена вътрешно.
Той изглеждаше облекчен и посочи багажите:
— Аз ще ти ги сваля.
След кратко колебание тя прие, не искаше да бъде груба, след като явно щяха да бъдат „приятели“. Слязоха заедно до рецепцията, тя набързо уреди сметката и после се спряха пред хотела.