Целуваха се така, страстно и еротично, докато той не усети промяна в нея. Тя се отпусна в обятията му, внимателно се отдръпна, опря ръка на гърдите му и се отдели. Не казваше нищо, само дишаше тежко и го гледаше, сякаш едва сега осъзнаваше какво се беше случило.
— Нали щяхме да бъдем приятели? — усмихна се тя криво.
Отличен въпрос.
— Щяхме.
Том отметна поредната къдрица от лицето й. Поглади с пръст слепоочието й, бузата, плъзна го надолу до ключицата. Тази жена имаше такова силно и енергично излъчване, че той невинаги забелязваше колко крехка е всъщност. При всяко вдишване и издишване ключицата й се надигаше и спадаше под ръката му. Сещаше всичките й уязвими точки, пулса, шията, вените.
— Това е лоша идея — промълви тя, доста неубедително.
— Да — съгласи се той, хвана лицето й с две ръце и я целуна отново, грубо, жадно, с отворена уста и език.
И двете й длани се плъзнаха по гърдите му, по ръцете, нагоре по врата и накрая в косата му. Том изстена, когато цялото тяло на Амбра отново прилепна към неговото, не беше съзнавал колко е зажаднял за докосване. Притисна се към устата й, плъзна език, целуваше я диво, неудържимо, чуваше я как стене.
И тогава хората в препълнената зала напомниха за себе си — бебешка количка може би, някой се препъна и се блъсна в Амбра. Ръцете на Том я стиснаха за закрила.
— Извинете! — извика жената.
— Няма нищо — промърмори Амбра.
Жената отмина и Амбра облегна буза на гърдите му. Том я пое в обятията си, отпусна брадичка върху косата й, вдиша аромата й. Тя се размърда леко, но остана в ръцете му, вече с лице към гърдите му. Колко време се бяха натискали като тийнейджъри? Минута? Пет? Или по-дълго? Той нямаше представа. Сякаш всичко, което мозъкът му следеше автоматично — средата, движението на околните, отминалото време, — просто беше престанало да съществува. Пусна я, отстъпи крачка назад, разтърка лице. По високоговорителя поканиха пътниците за Стокхолм да се качват на самолета.
Тя си пооправи дрехите.
— Това е моят полет — каза.
— Да — отвърна той.
Лицето й беше поруменяло, устата й изглеждаше готова за още целувки и нещо го прободе в сърцето. Навярно нямаше да се видят никога повече.
— Лек път! — смотолеви.
Тя се усмихна, завъртя се и отиде към проверката на багажа.
Том чакаше, сигурен, че ще се обърне. Тя обаче не погледна назад и след малко изчезна.
Отиде си.
23
Самолетът кацна на летище Арланда и Амбра взе експреса до Стокхолм. Сега, вече на път към редакцията, Грейс се беше успокоила значително. Амбра прекара цялото пътуване в работа. Отговори на натрупаните имейли, написа няколко кратки дописки, които изпрати веднага щом успя да се свърже с интернет, дори започна черновите на две статии, които Грейс искаше да получи следобед.
Почти не се беше замисляла за целувката на летището.
Само дето мислеше за нея без спиране.
Тя слезе от влака и се запъти към „Афтонбладет“.
Очевидно това беше целувка за сбогом и тя не очакваше нищо повече, никакви разговори или каквото и да било друго продължение, съвсем ясно беше, че той не иска нищо сериозно с нея. И все пак. Каква вълшебна целувка! И какъв мистериозен мъж беше Том Лексингтън. Би трябвало да е ядосана, задето той не можеше да реши дали иска да са приятели, или нещо повече. Но беше трудно да е истински бясна на човека, с когото е имала най-хубавата целувка в живота си. Том Лексингтън може и да беше загадъчен, мрачен и на всичкото отгоре влюбен в красивата руса Елинор, но умееше прекрасно да целува. Онова, което се случи на летището в Кируна, несъмнено заемаше и първо, и второ, и трето място в списъка на Амбра „Най-хубави целувки в живота ми“.
Извади картата си за достъп и влезе в сградата, качи се на седмия етаж, поздрави колегите от отдел „Извънредни новини“ и се тръшна на стола. Включи всички компютри и влезе в системата.
— Добре дошла! — поздрави я Грейс, покрила с длан телефона в ръката си.
Амбра й помаха и отиде да си вземе кафе, задигна последния банан от дневната кошница плодове и няколко зарязани черни пралина от кутия бонбони „Аладин“ (някой изобщо обича ли тъмен шоколад?) и се върна на бюрото си.