Да, вярно. Горе пих доста. Стройната Кируна.
Хм. Какво да й напише сега? Не беше много опитен в това. В празните приказки. И то по телефон. Да повдигне ли въпроса за целувката? Макар че тя може би я беше забравила. Получи ново съобщение. Гласеше:
Днес имам рожден ден.
Том го прочете няколко пъти. Дали беше някъде навън да празнува? Или пък беше поканила гости на вечеря? Само че спомена телевизия, затова предположи, че е сама. Престраши се и попита:
Може ли да ти се обадя?
Държеше телефона, чакаше. Не получи отговор.
Амбра се взираше в телефона. Четеше последното съобщение от Том, отново и отново. Може ли да ти се обадя? Не го беше очаквала. Но пък не беше и възнамерявала да му каже за рождения си ден. Погледна бутилката от ликьора. Съдържанието беше намаляло значително, което вероятно означаваше, че пак е пияна и в такъв случай със замъглена преценка. Искаше ли да говори с Том? Помисли и написа:
Да.
Разбира се, че искаше да говори с Том. Чатът с него беше най-приятното й преживяване за целия ден.
Телефонът иззвъня веднага.
— Честит рожден ден! — поздрави я той. — Безпокоя ли те?
Гласът му беше хубав. Спокоен и дълбок.
— Благодаря ти. И не, не ме безпокоиш. Просто си стоя вкъщи.
— Може ли да попитам на колко ставаш?
— На двайсет и девет. Една година до трийсет.
— Млада младина.
— Ти на колко си? — попита тя.
— Скоро ставам на трийсет и седем. И рождените дни ли мразиш?
— Не чак толкова. Ти какво правиш?
— Вкъщи съм. Седя на дивана.
Тя затвори очи и си го представи. Дълги изпънати крака, по всяка вероятност облечен в черно. Стори й се, че чува пращене. Дали беше запалил огън? Дали съществуваше по-уютен звук от пращящи и пукащи цепеници в камина?
— Тази вечер ще има Северно сияние. Имате ли сняг в Стокхолм? — продължи той.
— Малко. Не като в Кируна.
И в този момент Амбра почувства нещо, което никога, в целия си живот, не беше очаквала да почувства — копнееше за Кируна.
— Имаш ли планове за тази вечер? — попита той.
Амбра погледна часовника. Беше осем. Смяташе в девет да си легне и да сложи край на този жалък ден.
— Не бих казала.
— Какво правиш, откакто се прибра от Кируна?
Тя остави чашата, легна на дивана, сви се на кълбо с телефона в ръка и с гласа на Том в ухото.
— Най-вече работя. Матиас още ли е при теб?
— Не. Замина същия ден, когато и ти, оттогава не сме се чували.
Целувката на летището нахлу в съзнанието й. Той не говореше за нея. Дали тя трябваше да повдигне въпроса? Дали да се преструва, че нищо не е станало, или пък да подхвърли безгрижно: „Между другото, благодаря за онази целувка, мисля за нея всеки час през последните няколко дни“. Задоволи се със:
— Матиас ли е най-добрият ти приятел?
— Не. Може би преди беше. Но отношенията ни са малко по-сложни.
Амбра си помисли, че Том има твърде сложни отношения с всички, но коя ли беше тя да го съди, нейните собствени връзки също не бяха безоблачни.
— А кой е най-добрият ти приятел?
Ако той й отговореше „Елинор“, щеше да му затвори, така реши. Той мълчеше в къщата си в Кируна.
— Странно, май е приятелят ми Дейвид. Познаваме се отдавна, беше ми страхотна опора, когато се прибрах в Швеция. Той е от приятелите, които ти дават сто процента от себе си. Но точно сега не поддържаме връзка. Не и след Чад.
В първия момент Амбра не разбра какво й казва. Журналистът у нея се пробуди сред алкохолните пари. Тя се надигна на дивана, усети, че ръцете й са настръхнали.
— Чад ли? Какво си правил там?
Дълго мълчание.
— Няма нужда да ми казваш, все едно не съм питала — рече тя накрая, едновременно искаше и не искаше да изтръгне информация от него.
Чу го как си поема дълбоко дъх.
— През лятото бях там по работа. Плениха ме.
Това не го беше очаквала.
— Кой?
Дълго мълчание.
— Местни бандити.
— Леле!
— Да.
— За колко време?
— За дълго. Не бива да говоря за това.
— Няма проблем — каза тя бързо. — Изпих толкова ликьор, че вероятно утре няма да помня какво сме говорили.
Чу в слушалката някакъв тих звук. Ако не го познаваше, би помислила, че се смее.
— Какво харесваш у Дейвид? — попита тя, докато търсеше бележник и химикалка. Питаше се какви качества са необходими на човек, за да бъде най-добър приятел с Том Лексингтън.
— Познаваме се отдавна. На него може да се разчита, предан е. Истински приятел.
— Но сте изгубили връзка?
— Сложно е.
Разбира се.
— А на теб кой ти е най-добрият приятел? — върна й въпроса той.
— Джил, предполагам. И при мен е сложно. Джил постоянно пътува.