— Не сте ли прекалено различни?
Аха, значи по беше забелязал.
— Да, много сме различни. Харесвам и някои хора в офиса, но рядко общувам с колегите.
Тя си помисли, че трябваше да промени това. От какво всъщност се боеше?
— Никой друг?
— Не. През цялото си детство се местех от град в град, все при различни приемни семейства, нямах време да се сприятеля с някого, преди пак да ме преместят. А и бях ужасно срамежлива. — Тя легна и подпря глава на подлакътника. — По-лесно е да си възрастен. Фрея още ли е при теб?
— Тук е. Май е време да я изведа.
— Благодаря, че се обади. И че ми честити — въздъхна тя.
— Приятно ми беше да си поприказваме. Надявам се да прекараш добре остатъка от рождения си ден.
— Ти също. — Тя направи гримаса. — Исках да кажа, дано вечерта ти да е хубава.
След като затвориха, Амбра легна на една страна на дивана. Пъхна възглавница под бузата си и затърси опипом дистанционното, за да пусне звука на телевизора. Погледна бележника, който беше оставила на масичката. Напълно беше забравила за него. Взе го и зачете. Беше отбелязала Чад с две удивителни и подчертано дебело. Отдолу беше надраскала набързо: дали е от лошите момчета?
Наля си още ликьор, легна и започна да отпива по малко, докато зяпаше записа на „Капанът на лукса“. Но мислите й бяха другаде. Какво, по дяволите, е правил Том в Чад?
25
— Какво имаме за пожара в Шиста? — попита Грейс на другата сутрин.
Все тези пожари.
— Говорих с полицията, подозират умишлен палеж — отговори Амбра.
— Идеално. Ще нахвърлиш ли нещо?
— Вече съм се заела.
Амбра набързо написа текста и го изпрати на онлайн редактора, който го качи на уебсайта. „Афтонбладет“ отдавна се беше прехвърлил почти изцяло в интернет пространството. Все още печатаха хартиени вестници, но фокусът падаше върху сайта, там човек можеше да изпъкне, там всички се бореха да попаднат най-горе, на „първа страница“. Грейс беше ситото, през което минаваха всички новини.
Амбра се зае да пише следващата статия за влакова катастрофа в Халсберг. Часът беше девет и живото предаване по уеб канала започваше. Тя хвърляше по едно око към него, докато получаваше на другите монитори новини от Би Би Си, Си Ен Ен и останалия свят.
Когато намери свободна минута, отвори имейла, постоянно се чуваше пиукане от получените писма. Вчера бяха публикували нейна статия за неравнопоставеността между половете. Беше кратък текст, основан на сух научен доклад, не повече от двеста знака, с добър цитат от уважавана жена учен. Статията беше сбутана незабележимо на сайта. Само че нямаше никакво значение колко е кратка и колко надолу е в новините. От вчера не спираха да валят хейтърски мейли. Прегледа ги и се учуди как може Оке и Йоран, и както там се казваха другите, да са толкова възмутени, докато набираше за пореден път номера на социалната служба в Кируна. Чакаше някой да вдигне и четеше заплашителния мейл от Lord_Brutal900:
Ще ти завра моторна резачка в мръсния феминистки задник.
Той беше от редовните й хейтъри. Това писмо беше направо кротко в сравнение с обичайните му писания. Изтри го и се запита кой ли е той всъщност. Някой мениджър на средна възраст, който мрази феминистките? Пъпчив тийнейджър, който няма представа за какво става дума? Жена? Не, едва ли, женската омраза не изглеждаше така. Политиката на вестника беше да докладваш, ако получиш нещо обидно. Но тя не искаше да изглежда слаба, затова просто триеше. Веднъж в туитър — в състояние на афект — беше изобличила един необичайно тъп идиот, който й беше пратил имейл от служебната си поща, медицински изследователски институт. Дан Першон не остана доволен и я нахока здравата. Тя изтри още няколко съобщения и в този момент някой най-сетне отговори на обаждането й.
— Търся Ане-Шарлоте — помоли Амбра.
— За съжаление, тя е в отпуск.
Боже, какви дълги ваканции имат някои хора! Амбра остави ново съобщение на почиващата социална работничка, разтърка вдървения си врат и стана от стола да се поразтъпче.
Защо Том й се обади снощи?
Не че не се радваше, напротив, но не разбираше отношенията им. По филмите и книгите всички така добре умееха да разчитат намеренията на другия, винаги виждаха или се досещаха какво си мисли, смята и чувства. А може би и в истинския живот останалите хора го можеха, но честно казано, тя беше пълна скръб. Това, което беше приела за привличане, може би за Том беше просто забавление за убиване на времето.
Извади бележника си. Поне от работата си разбираше.
Така. Какво е правил Том Лексингтън в Чад? Потърси в интернет. Според сайта фирмата на Том „Лоудстар“ развиваше дейност както в Швеция, така и в чужбина, но не излезе нищо за Чад. Имаше безброй фрази за глобалното това и международното онова, но не се посочваха конкретни страни. Тя помисли, написа „Том Лексингтън + Дейвид“, но не очакваше да попадне на нещо, вече беше установила, че Том е невидим в интернет. Щракаше линкове наслуки, четеше безразборно, отваряше снимки и после изведнъж… снимка на Том. Тя се взря отблизо, не беше сигурна дали не си въобразява. Никъде не пишеха името му, снимката беше от среща на акционери от миналата година. Тя се вгледа внимателно. Да, определено беше Том.