Разтърси крака, раздвижи рамене и врат. Погледна над върховете на дърветата. Когато избухна следващата ракета, беше подготвен до известна степен, но пак се вцепени. Още един трясък и сърцето пак заби. По дяволите, та той много добре знаеше, че няма никаква опасност! Още бумтене, този път поредици остри изстрели, които забучаха над върховете на дърветата.
Фрея залая развълнувано.
Том се върна в къщата и решително взе лопатата за сняг.
— Хайде — каза мрачно на кучето. — Ела да пробваме това с движението.
Зае се да рине сняг с мощни загребвания. Фрея подскачаше около него, втурваше се напред и после се връщаше, ровеше като луда в снега и лаеше окуражително към него. След двайсет минути целенасочено риене Том беше мокър до кости и задъхан. Но вече не се страхуваше, не изпитваше тревожност. Почти не реагира на поредния взрив.
Заби лопатата в една пряспа, облегна ръка на нея и се огледа.
Дявол да го вземе! Помогна.
След като изчисти целия двор и се прибра, тялото беше изтощено, но спокойно, а след душа вече се чувстваше почти нормално.
Наля си чаша вода, облегна бедро на плота и се загледа през кухненския прозорец. Телефонът беше оставен върху плота. Дейвид Хамар беше звънял, докато той работеше навън, и после беше пратил есемес — новогодишно пожелание и уверение, че Том е добре дошъл при тях по всяко време, без предупреждение. Наистина трябваше да се обади на Дейвид. Познаваха се от цяла вечност, „Лоудстар“ отговаряше за сигурността на „Хамар Капитъл“, двамата често излизаха за по бира, а след Чад Дейвид беше истинска опора за него. Бяха приятели, но същевременно Том знаеше, че през годините се е дистанцирал. Работата му често водеше до това да се отчужди от онези, на които държи. Но Дейвид беше добър човек, истински приятел. Да, определено трябваше да му се обади.
Стоеше така, с телефона в едната ръка и чашата в другата, колебаеше се. А после остави чашата и набра номера, преди да се е отказал. Не на Дейвид, още не. Но все пак крачка в правилната посока.
— Здравей, Йохана, Том Лексингтън се обажда — представи се той, когато телефонистката отговори.
— Том! — възкликна тя смаяно, почти благоговейно.
Йохана беше бивш офицер от Специалните сили, Том лично я беше обучил и назначил преди няколко години. Беше участвала в няколко мисии, но в момента беше бременна с първото си дете и затова беше поела телефонната централа. Том никога не би изпратил бременна жена на опасна задача, и дума не можеше да става.
— Здрасти, как е положението?
— Добре, шефе — отвърна тя и изненадата беше заменена от любезен професионализъм.
Йохана беше сред най-добрите хора на Том, съобразителна, невидима, когато се налага, благонадеждна.
— Как е в офиса?
Беше 31 декември, но в „Лоудстар“ винаги имаше хора, винаги се работеше.
През последните седмици изпитваше тревожност само като се замислеше за работата. Срамуваше се ужасно от това, но не зависеше от него. Сега също не се чувстваше добре, но му беше приятно да чуе гласа на Йохана, да се увери, че всичко е наред. Беше изоставил екипа си, но те се справяха и това му даваше утеха. Бяха свестни хора.
— Днес е съвсем спокойно — отговори тя.
— Исках да помоля да ми препращате пощата. В момента съм в Кируна. Ще ти пратя адреса.
— Веднага ще се погрижа. Мога ли да направя още нещо?
— Искам да се извиня, че досега не се обадих.
Йохана замълча за момент, явно се колебаеше как да отговори.
— Леко се безпокояхме — промърмори накрая.
Том никога не би си позволил да безпокои някого, просто се чувстваше като ужасна тежест за цялата фирма. Хората извън бранша винаги си мислеха, че човек преди всичко се страхува да не умре, но това, от което един командос се боеше най-много, бе да не предаде колегите си и другите хора, да не си свърши работата зле, да не постави други в опасност. Да не се посрами, като не постъпи правилно. Точно това чувство в крайна сметка го сломи през есента — че е в тежест на екипа си.
— Съжалявам, Йохана — каза той искрено.
Беше си позволил да предаде себе си — и психически, и физически. Бандитите не само му бяха отнели контрола в Чад, бяха откраднали част от живота му и тук, у дома. Сега обаче щеше да се опита да промени това. Щеше да си върне властта над самия себе си.
— Ще ви пратя инструкции — заяви спокойно.
— Веднага ще уредя за пощата, шефе. Само прати адреса.