— Между нас казано, вкъщи съм си — отговори тя. — Сама. С компютъра и телевизора. А ти? Някакви планове за купон в Кируна?
Том едва не се изсмя.
— Не точно. Изринах снега в целия двор и изведох Фрея. По-голям купон от това здраве му кажи.
Замълчаха. Той сгъна единия си крак, изтърси една прашинка от крачола си, чувстваше се като тийнейджър, който се е обадил на най-хубавото момиче в класа и сега се мъчи да измисли какво да каже.
— Прииска ми се да те чуя — промълви.
— Как се чувстваш? — попита тя.
Гласът й беше безгрижен, но той знаеше какво има предвид.
Помисли си за паническата атака сутринта.
— Преди беше тежко. Сега е по-добре — отвърна и се запита дали би могъл да бъде толкова откровен с някой друг.
Но Амбра беше прекрасна в това отношение, пряма, без да увърта. Елинор увърташе. Изведнъж осъзна, че това не му допадаше, никога досега не се беше замислял. Увърта нето и отбягването на въпроса.
— Разговарял ли си с някого за това? — поинтересува се тя.
— Нали говоря с теб.
— Така ли?
— На теб съм казал повече, отколкото на когото и да било.
Беше вярно. С изключение на един-двама колеги, Дейвид и участниците в мисията в Чад, никой не знаеше за случилото се там.
Тя мълча дълго. Той чакаше, приятно му беше просто да слуша мекия й дъх.
— Само че не ми каза какво е станало, какво си преживял.
— Това е дълга история. Може би някой друг път.
— Окей.
Амбра въздъхна отново и той почти можеше да долови аромата й, топлината и нежността.
— Слушай, Том Лексингтън. След като, така или иначе, се чуваме и си бъбрим, дали трябва да кажем нещо за целувката, как смяташ?
И млъкна.
Той пак изтърси прашинка от крачола си.
— Онази на летището, имам предвид — добави тя. — Или онази в сауната.
— Аха, за тях говориш, значи — подхвърли Том уж безгрижно, като че ли би могъл да забрави някоя от тези целувки. — Не знам какво точно стана — продължи искрено.
По този начин, с 1200 километра помежду им, не можеше да обясни станалото, експлозивното привличане, което беше почувствал.
— Бяха хубави целувки — подхвърли тя с все същия лековат тон.
— Съгласен. Но ти знаеш положението при мен. С Елинор, искам да кажа.
— Да, да, знам. Просто исках да повдигна въпроса, за да можем… знаеш. За да можем да спрем да мислим за това. Да го оставим зад гърба си.
— Абсолютно — тутакси се съгласи той.
Дълго мълчание. Том стискаше телефона. Дали тя искаше да затвори? Дали той го искаше? В никакъв случай. Искаше да слуша тихия й глас, да си представя лицето й. Това го караше да се чувства спокоен. И възбуден. И щастлив.
— Може ли да те попитам нещо? — наруши тя тишината.
Прозвуча замислено и той не беше съвсем сигурен дали иска да чуе въпроса, но все пак отговори:
— Естествено.
— Ако Елинор дойде при теб и каже, че е съгласна да се съберете, ти ще го искаш ли?
— Да — беше отговорът.
Защото това беше истината.
Нали?
— Добре — промълви тя. — Благодаря ти за искреността.
— Съжалявам, че… Че се държах така.
— Да. Макар че какво толкова е станало… Напоследък не си бил добре, нали?
— Вярно е, обаче това не е извинение. Но мисля, че нещата се обръщат. Ако двамата с Елинор имаме шанс в бъдеще, не искам да го провалям, като…
Млъкна. Чуваше тихото й дишане в слушалката, далеч на юг в Стокхолм.
— Няма страшно, Том. Беше хубава целувка, но както казваш, не означаваше нищо.
Наистина ли го е казал? Че не е означавала нищо?
Стори му се, че тя шумоли с нещо.
— Какво правиш? — попита я и в същия момент чу безброй фойерверки около нея. Погледна часовника, наближаваше полунощ.
— Търся дистанционното. Джил ще пее по телевизията, обещах й да я гледам. Но още не е започнало.
— Кажи, ако искаш да приключваме.
— По-добре да си поговорим.
— Винаги ли си искала да бъдеш журналист? — попита той и се изпъна на дивана. Хвърли едно око на Фрея, тя спеше пред камината.
— Така ми се струва.
— Защо?
— Идеята беше на Рене. Според нея това било добър начин да се боря на страната на слабите, да бъда техният глас в обществото. И така започнах.
— Значи се бориш на страната на слабите?
— Опитвам се. Все пак работя във вечерен вестник, но по принцип това е движещата ми сила. Светът на медиите е жесток, но е единственото, което искам да правя, а ако държиш хората да те четат, трябва да си в „Афтонбладет“. Същото е и ако се стараеш да даваш на хората вярна информация, за да могат да вземат правилни решения. Има толкова много гадни сайтове, че някой трябва да води битката, да бъде обективен. Сигурно ти изглежда самонадеяно.