— Не, по написаното от теб личи, че те е грижа.
— Не се гордея с всичко, което съм правила.
— Така ли?
Амбра въздъхна.
— Писала съм неща, които удариха някои хора ненужно жестоко, спекулативни статии. Невинаги те оставят да избираш от какъв ъгъл да погледнеш, кои теми да се публикуват.
Том знаеше за какво говори, беше виждал как хора страдат от подобни писания, хора, които не заслужаваха да бъдат оклеветявани от пресата.
— Ами ти? Винаги ли си искал да бъдеш… това, което си сега? — попита тя.
— Отначало не. Но е подходящо за мен.
— Да, разбирам. Слушай… Като говорихме онзи ден, спомена, че са те отвлекли в Чад.
Том вдигна очи към небето. Разбира се, тя нямаше да го подмине. Беше изтърсил за Чад неволно. Обикновено не му беше трудно да си държи езика зад зъбите по такива чувствителни въпроси. А и като цяло рядко говореше толкова много с когото и да било. Така беше по-лесно. Да избягва цивилните. Само че с Амбра му беше толкова леко да си приказва, че лесно можеше да се изпусне.
— Не искаш да ми кажеш нищо, понеже съм журналистка ли? — попита тя.
Том не харесваше кой знае колко журналистите. Повечето търсеха само сензации и ги интересуваше най-вече какво се е объркало, а и никога нямаха достъп до цялата информация, понеже голяма част беше засекретена. Откъслечните данни, до които понякога успяваха да се докопат, за да създадат скандал, често означаваха нещо съвсем друго, като част от едно цяло. Но като офицер от разузнаването или командос човек не можеше да разпространява цялостната картина, беше строго секретна и за това трябваше да си затваряш устата, да се примириш с това, което пишат и говорят. На Амбра обаче той вярваше все повече и повече.
— Какво те интересува? — попита я.
— Какво всъщност правеше в Чад?
Нямаше да е краят на света, ако й каже. Стига да не напишеше статия за това. Стига да не й кажеше всичко.
— Само помежду ни? — поиска да се увери.
— Естествено.
Той прецени всички за и против, преди да отговори.
— Беше частна спасителна операция. Задача, която поех за частно лице.
— Шведско частно лице?
— Да.
Той почти можеше да чуе мислите й. Всъщност харесваше това в нея — целенасочеността. В много отношения беше същият. Упорит. Целенасочен. Деен.
— Не мога да говоря много за това — предупреди я.
— Само още нещо, няма нужда да ми отговаряш, ако не искаш. Успешна ли беше операцията? Теб са те пленили, това го знам. Но какво стана с човека, когото е трябвало да спасявате?
— Тя е добре.
— Жена?
Той въздъхна.
— Стига толкова, Амбра!
— Извинявай, просто се поразвълнувах, не съм искала да си пъхам носа. Благодаря, че ми разказа. Леле, как гърмят наоколо!
— Едва те чувам — кимна той, трудно му беше да надвика фойерверките. Погледна часовника. Пет минути до полунощ.
— Сега ще погледам телевизия. Радвам се, че ми се обади. И че си поприказвахме.
— Аз също. Честита Нова година, Амбра!
— Честита Нова година, Том!
27
— А от какво ще излезе сензация? — попита Амбра на другата сутрин.
Експертът по военна журналистика към „Афтонбладет“ Карщен Лундквист примигна измъчено. Карираната му риза беше измачкана, косата му беше разрошена и понамирисваше.
— Можеш ли да говориш по-тихо? Бъркаш ми в мозъка.
— Тежка нощ?
Карщен стисна очи.
— Ела, трябва да пийна кафе.
Той стана и Амбра отиде с него в трапезарията за персонала. Слаб мирис на алкохол и ментови бонбони се носеше над цялата редакция, повечето колеги бяха бледи и страдаха от махмурлук, с изключение на неколцина от най-самодоволните родители на малки деца.
— Повече няма да близна алкохол — изпъшка Карщен, докато отваряше и затваряше шкафове.
Рафтовете зееха празни насреща му и накрая той измъкна една чаша от препълнената миялна и я изплакна надве-натри.
— Ти искаш ли? — подаде й каничката с мътно черно кафе.
Амбра поклати глава.
— Сензация — напомни му тя и се облегна на единия плот.
Карщен изглеждаше ужасно, едва ли днес щеше да му измъкне кой знае колко задълбочени анализи. Но тя все пак искаше да пробва, сега, докато беше толкова спокойно.
— Можеш ли да започнеш отначало? И малко по-бавно — помоли я Карщен и отпи глътка кафе.
— Какви пълномощия имат шведските военни в чужбина?
— Шведските военни могат само да асистират и да се защитават. Нищо офанзивно. Следи се изключително стриктно по въпроса. За разлика от американците и британците, които си стрелят както си искат.