— „За това”? За кое? Отвлякоха ли ви в Чад?
— Съжалявам, не мога да водя този разговор. Дочуване.
Настъпи тишина.
Амбра въздъхна. Да, беше голям успех, няма що.
Обядва сама, като подслушваше чуждите разговори за празнуването на Нова година. После остави приборите си в миялната, взе си кафе и се върна на бюрото. Крайно време беше да се захване за работа, но не можеше да остави тази история с Том. Трябваше да я проучи. Отвори снимката му, която беше запазила, онази, на която надзираваше срещата на акционерите. Не можеше да отрече, че той я възбужда. Но нейната задача беше да повлиява на политики и възгледи, да работи срещу антидемократичните сили. И тя я приемаше с цялата си сериозност. Ако Том е убивал цивилни хора при нелегална операция, тя не може да му бъде приятелка, твърдо го вярваше. Това щеше да ги постави в противникови отбори.
Сериозните й размисли бяха прекъснати от звъна на телефона. Беше скрит номер. Обикновено не отговаряше на непознати номера, в девет от десет случая се оказваха ненормалници, затова след секунда колебание затвори, точно сега нямаше сили да слуша обиди, омраза или конспиративни теории.
Към три часа пак отиде при Карщен. Той се беше отпуснал върху бюрото, заровил глава в ръцете си. По бюрото му бяха пръснати отворени кутийки с хапчета против главоболие. В чашата му съскаше разтворима таблетка.
— В ден като този се чувствам в пълна безопасност, като знам, че ти отговаряш за отразяването на националната сигурност — заговори го Амбра.
Карщен надигна глава и направи гримаса. Лицето му беше посивяло.
— Седни, ако трябва — промърмори той, поизправи се, взе химикалка и разбърка с нея съдържанието на чашата си. Изгълта го и си избърса устата с ръка. — Отвратително! — изпъшка.
— Снощи не близнах алкохол — сподели Амбра услужливо.
Карщен притисна чело и преглътна няколко пъти.
— Нямате ли си някаква работа в „Извънредни новини“?
— Не, спокойно е. Всички се цупят, не могат да намерят вълнуващ начин да съобщят, че на Нова година е било необичайно спокойно.
— А ти какво искаш?
— Знаеш ли за някакво събитие в Чад, което може да е свързано с шведи?
— Какво например?
Тя се поколеба.
— Отвличане. Спасителна операция. Битка.
— Кога?
— Миналото лято.
— Мога да проверя, но ще отнеме време. Имам един приятел във Външно. Мога да проверя и по други канали. Но първо трябва да ида до тоалетната — добави той, скочи рязко на крака и се втурна по коридора.
Амбра се върна на бюрото си, потънала в размисъл. Телефонът й звънеше — пак скрит номер. След известно колебание вдигна:
— Амбра, „Афтонбладет“.
— Здравейте, казвам се Лота, търсили сте ме.
— Така ли?
Името Лота изобщо не й звучеше познало.
— Работя в социални грижи в Кируна. Амбра Винтер ми е оставила няколко съобщения. Не сте ли вие?
Амбра се сепна.
— Лота? Тоест Ане-Шарлоте Янсон?
— Да. Всъщност още съм в отпуск, но останах с впечатление, че е спешно.
Амбра бързо се приготви да води бележки.
— Много благодаря, че се обадихте. Аз съм репортер в „Афтонбладет“ и исках да ви задам няколко въпроса за приемните домове, в които сте настанявали деца, и особено за едно конкретно семейство.
— Не мога да давам подобна информация просто така.
Не, тя го знаеше, но все пак направи опит:
— Семейство Свентин. Познавате ли ги?
— Както казах, технически погледнато, още съм във ваканция. Просто реших да отговоря на обажданията ви.
Гласът прозвуча значително по-рязко. Или само така й се стори?
— Благодарна съм, че се обадихте — повтори Амбра и се опита да звучи като човек, на когото можеш да довериш всичко.
— Никога не обсъждаме конкретни семейства по телефон. Или имейл.
Амбра забеляза, че оставя отворена вратичка. Лота може би щеше да се съгласи да говори очи в очи.
— Разбирам. Кога се връщате на работа?
— Утре. Ще бъда в кабинета си.
Амбра й благодари още веднъж и затвори.
Погледна часовника. След два часа свършваше работа. Довечера петдневното й дежурство приключваше. После щеше да е свободна цели пет дни. Обмисли всички алтернативи. Но всъщност вече беше решила.
Щеше да се върне в Кируна.
28
Матиас Седер беше работил здраво цялата седмица, още от връщането си от Кируна, и тялото му започваше да го усеща. Беше събота и трябваше да има свободен ден. Но нямаше значение какъв ден е, нацията винаги беше под заплаха, затова Матиас работеше без спиране. Но все пак през уикенда темпото в щабквартирата на „Лидингьовеген“ беше значително по-спокойно, отколкото през седмицата. Повечето работещи във военното командване спазваха обичайното работно време, присъстващите днес бяха като него — работохолици или такива, които се мъчеха да са в крак с постоянната външна заплаха. Терористите, държавите агресори и хакерите не се интересуваха от шведските закони за четирийсетчасовата работна седмица и извънредните часове.