Матиас вече беше смогнал да напише анализ за терористичната заплаха при държавно посещение, доклад за заподозрян чуждестранен шпионин, както и рапорт за модерна подслушвателна техника, който трябваше да изпрати в Министерството на външните работи през седмицата. Сега беше ред за първото от двете интервюта за деня. Обикновено набираха нови хора именно през уикенда, а него това го устройваше идеално.
Стана и покани жената, която чакаше пред стаята му.
— Филипа — представи се тя със сухо и здраво ръкостискане.
Беше дребна и бледа жена, съвсем скромна, светлокестенява коса, светли очи, плетен пуловер, джинси и доста опърпана дамска чанта.
— Благодаря, че дойдохте в събота.
Той я покани в кабинета си.
Филипа беше компютърен хакер — Матиас научи за нея от един от познатите си в КТУ, Кралския технически университет, едно от най-елитните висши училища в страната и инкубатор на компютърни гении. А също и развъдник на потенциални агенти в разузнаването. Тя седна срещу него. С предпазливия си език на тялото и тихия си глас оставяше впечатление за младост и несигурност, но Матиас не се заблуждаваше лесно. Да, Филипа беше млада, едва на двайсет и две, но вече имаше диплома по информатика и според източника на Матиас не съществуваше компютърна система, в която тази млада хакерка да не може да проникне. Сега оставаше да я прикотка, преди някой друг да я е отмъкнал.
— Започваме ли?
Филипа кимна и Матиас започна интервюто с ежедневни въпроси, съвсем общи, за да я поопознае. Срамежливостта нямаше да е проблем, но не биваше да се превръща в спирачка за нея. В новия му суперекип всички трябваше да умеят да налагат мнението си сред останалите експерти. Говореха за ценности и Матиас заобикаляше темата, задаваше един и същи въпрос по различни начини, искаше да добие представа какво в действителност мисли тя за правилното и грешното, живота и смъртта, войната и мира. Политическите пристрастия не играеха роля, но с хора с предразсъдъци никога не се работеше лесно, те не приемаха фактите, гледаха всичко през черно-белия си филтър. Опасни хора.
— Защо искате да работите за нас?
Тя се усмихна за момент:
— Обичам да прониквам в компютърни системи.
— Защо?
— Защото е интелектуално предизвикателство. А тук ще мога да го правя законно.
Интервюто продължи четирийсет и пет минути, целта беше просто да придобие първоначално впечатление. Но вече имаше добро предчувствие за нея.
— Ще се свържем с вас за второ интервю — обеща й накрая.
Слезе до кафенето и си взе салата, която изяде в кабинета си. Работи още около час и после прие втория кандидатстващ за деня — пенсиониран криптолог. На своите шейсет и седем години човекът беше на ръба на старостта, но Матиас държеше екипът му да е разнообразен. Вярно, у младите имаше интелектуална гъвкавост, която възрастните губеха. Освен това, младите притежаваха естествен усет как работят социалните мрежи, което беше абсолютно незаменимо във време, когато толкова много от заплахите идват чрез интернет и терористите се свързват помежду си в групи във фейсбук. Но възрастово разнообразният екип помагаше за намирането на неочаквани идеи, а опитен криптолог се изграждаше в продължение на дълги години работа.
След интервюто Матиас реши да постави човека в списъка си „Може би да, може би не“. Колко би искал да може да обсъжда тези интервюта с Том — помисли си не за първи път тази седмица. Том беше невероятно проницателен. Виждаше отвъд очевидното, беше спокоен и методичен и умееше да прави креативни връзки и анализи по-добре от всеки друг.
Матиас отиде до миниатюрното си прозорче. Това беше официалният му кабинет. В другия, неофициалния, нямаше прозорци.
Навън беше тъмно, но вътрешният двор беше осветен с прожектори. Пазачите бяха разположени дискретно. Матиас още не знаеше какво да прави с Том. С пътуването до Кируна пое риск и му се струваше, че разговорът им за случилото се беше стъпка в правилната посока. Но Том не му беше простил, още по-малко пък си беше върнал доверието в него, беше повече от ясно. Освен това, беше потиснат, и физически, и психически, също очевидно. Откакто Матиас напусна Кируна, не се бяха чували. Стисна основата на носа си с два пръста. Дали просто не трябваше да се откаже? Имаше други, с които можеше да се свърже. Но нямаше втори като Том Лексингтън. Беше най-добрият, а Матиас искаше най-добрите. Погледна заснежения вътрешен двор.