Бяха тук, в щабквартирата, в онзи ден, когато той предаде Том. И до днес помнеше изражението му, понякога го сънуваше — как лицето му се вкамени, когато осъзна мащаба на предателството. В онзи ден Матиас беше толкова притеснен, че едва говореше, когато се изправи и произнесе думите, които защитиха отряда, но унищожиха приятелството му с Том. С рязък тон произнесе речта, която беше репетирал цяла нощ:
— Капитан Лексингтън не беше в добро състояние, когато заминахме за Афганистан. Реагира твърде остро тогава, както и сега. От известно време не е на себе си. Не може да се изключи извършителят да е бил въоръжен.
Том го беше изгледал с безумен поглед. Той рядко се ядосваше, но разгневеше ли се, не беше приятна гледка. Все едно самият дявол е приковал очи в теб.
— „Извършителят“? Не беше никакъв извършител, беше невъоръжено дете.
Матиас отвърна с безизразно лице. Ако Том благоволеше да се успокои малко, той може би щеше да успее да спаси и двама им.
— Беше тъмно, цареше хаос. Не може да се изключи да е представлявал заплаха — продължи с убедителен глас, опита се да накара Том да осъзнае, че преди всичко трябва да спасят отряда. Че станалото е злощастно, но няма смисъл да се ровят в него. Не си заслужаваше.
Том се вторачи в него, след което се обърна към накичените с медали мъже, неговите съдници:
— Убихме беззащитно дете. Не ми дреме за тази демонстрация на сила. Беше нередно, а вие така се боите за собствените си кожи, че би трябвало да се срамувате.
Разбира се, беше напълно прав. Но това беше без значение. След тази среща кариерата на Том в армията приключи.
Беше длъжен да постъпи по този начин, помисли си Матиас и проследи с поглед един самотен войник. Но ако днес беше поставен пред същия избор, не знаеше дали щеше да вземе същото решение. Това, в което не се съмняваше, беше, че нацията се нуждае от Том. Някак трябваше да го убеди.
Матиас прегледа още няколко молби на кандидати, отдели в купчинка онези, които щеше да покани на интервю. Щеше да им се обади лично в понеделник. Отвори туитър, плъзна поглед по новинарския поток, веднага забеляза една атака на трол и фалшива статия от платен дезинформатор на чужда сила. Беше добре написана, на пръв поглед изглеждаше истинска и се разпространяваше бързо, не на последно място от тъй наречените Приятели на Швеция. Той прегледа дискусията и набеляза няколко коментара, записа си имена, които щеше да провери по-внимателно. Колкото по-бързо сформираше новият екип, толкова по-добре. Мина на фейсбук, провери някои от отворените групи, които държеше под наблюдение. В последно време много от заплахите срещу обществото и демокрацията се появяваха в социалните медии. Активно се разпространяваха лъжи и грешна информация със зловредни цели — да пробуждат омраза и тревога. Все по-съществена част от работата му беше да ги проверява — онези, които целенасочено и систематично подкопаваха сигурността на държавата. Информационната война се водеше денонощно. Врагът набелязваше цели, разпространяваше статии, които причиняваха разделение между хората, насъскваха ги едни срещу други. Използваше класическата тактика „разделяй и владей“, при това със забележителен успех.
Той остави сайтовете отворени, поколеба се за миг над клавиатурата, но след това написа адреса на Джил в инстаграм. Строго погледнато, точно там не се водеше кой знае каква информационна война, но той не можа да се въздържи. Нещо у Джил Лопес го беше запленило. Във всяко едно отношение тя беше пълна противоположност на жените, с които обикновено излизаше. Джил беше екстравагантна почти до вулгарност, необразована и крайно активна в социалните мрежи; изобщо беше възможно най-далеч от дискретните интелектуалки, в чиято компания той се чувстваше най-добре. И въпреки това не можеше да не надникне в профила й в инстаграм. Правеше го всеки ден, откакто се прибра от Кируна.
Разгледа последните й снимки. В момента се намираше в Копенхаген. Изглежда, пътуваше постоянно. Ако се съди по снимките, предния ден беше изнесла концерт пред датския принц, а днес беше на шопинг тур в датската столица. Качваше най-вече свои снимки в различни пози и контекст и ако текстовете към тях не бяха шеговити и леко иронични, той би ги намерил за неописуемо самовлюбени. Но на вечерята в Кируна тя беше обяснила, че това е начин да изгради индустрия около себе си, като постоянно показва свои снимки, че това искат феновете й и звукозаписната компания.
Освен че изглеждаше невероятно добре, той не разбираше какво у нея намира за толкова пленително. Никога не беше проявявал особен интерес към красиви търсещи внимание диви. И може би точно тук се криеше отговорът. Защото Джил беше нещо повече от това. У нея имаше нещо симпатично и самоиронично. Проличаваше си в собствените й коментари под снимките, а и той го беше забелязал още в Кируна. Освен това, понякога от нея лъхаше на ранимост. Не, тя не беше просто разглезена бляскава звезда. С безгрижен тон беше разказала за сиропиталището в Колумбия, където прекарала първите си години, но беше отклонила очи от неговите. Докато пиеха скъпо шампанско, тя предаде злощастното осиновяване като някакъв забавен анекдот, но той видя изражението и на нейното лице, и на това на Амбра, усети болката, която двете жени споделяха и може би отбягваха да обсъждат дори помежду си. А на дивана, до пращящия огън, разказа за омразата в интернет, която я тормозеше, макар да се преструваше, че я приема откъм забавната страна, но никой не можеше да остане безразличен към това.