Матиас погледна коментарите под последния й пост. На някои снимки наближаваха хиляда. Към най-новото селфи от Копенхаген имаше сто и дванайсет коментара и три хиляди харесвания. Повечето бяха мили, със сърчица и усмихнати личица, но някои бяха отвратително злобни.
Циците ти са взели да увисват.
Имаш се за голяма работа.
Личи си какво иска тая.
Той предполагаше, че Джил или екипът й докладват за най-ужасните, но постоянно се появяваха нови и нови, нямаше начин да се защити. Той щракна върху профилите на някои от най-противните, но те, разбира се, се оказаха скрити. Гаднярите винаги са пъзльовци.
Той сбърчи чело. Помисли малко и после набра номера на Филипа, каза си, че има логика да тества уменията й в реална ситуация.
— Можеш ли да влезеш в скрит профил в инстаграм? Заключен?
— Прати ми го и ще се погрижа.
Матиас избра трите най-лоши и й изпрати линковете. После отиде да си вземе кафе и ябълка, побъбри с един цивилно облечен колега офицер и когато се върна, Филипа му беше препратила цялата информация. Отлично, той нямаше търпение да провери всичко отблизо.
Затвори лаптопа. Разбира се, беше изключително лоша идея да й се обажда. Двамата нямаха нищо общо, а и тя беше като движещ се риск за сигурността. Но той мислеше за нея цяла седмица и един телефонен разговор нямаше да е краят на света. Спори със себе си в продължение на трийсетина секунди и накрая загуби битката срещу здравия си разум и набра личния й номер.
— Ало? — чу дълбокия й дрезгав глас още след първия сигнал.
Не знаеше защо, но не очакваше тя да вдигне, въпреки че й звънеше на мобилния. Беше събота вечер. Нима такива като Джил не я прекарват на някое парти или на червен килим?
— Обажда се Матиас Седер — представи се той.
Дълго мълчание.
— Кой? — попита тя.
Матиас изви устни. Хората бяха прозрачни за него още откакто ходеше във военното училище; беше един от водещите експерти по разпити в отбранителните сили, познаваше лъжите още в същата секунда.
— Запознахме се в Кируна. При Том Лексингтън — отговори учтиво.
— Аха. Консултантът. Как си?
— Добре съм. Ти?
— Супер. Сега съм в Копенхаген. Хубав град. Стига да харесваш датчани.
Той се засмя, явно датчаните й бяха дошли до гуша.
— Купих си дисковете ти.
— Супер. Колко старомодно! Кои, ако мога да попитам?
— Всичките.
Той пак чу дълбокия й смях.
— И изслуша ли ги?
Всяка вечер беше сядал, беше пускал дисковете и беше оставял гласа й да изпълни апартамента.
— Да. И искам да те поканя на вечеря да си поговорим за тях. Кога си идваш в Стокхолм?
— Защо мислиш, че искам да те видя пак? — Тонът й беше весел и кокетен.
Но и той умееше да играе игрички, ако това искаше от него Джил Лопес. Някои дори биха казали, че в това е най-добър. В игричките.
— Е, искаш ли? — попита.
— Може би. Ще бъда в Стокхолм на Богоявление.
Тоест след четири дни.
— Значи ще запазя маса за вечерта на шести.
— Е, все пак от време на време трябва да ям.
— Да, трябва. Ще направя резервация и ще се видим тогава, Джил Лопес.
Тя затвори, без да отговори. Матиас се подсмихна, поравно доволен и притеснен, че й се обади.
29
— Здравей, Том, Изабел е. Надявам се, че си добре. Дали можеш да ми звъннеш? Знам, че вече оставих доста съобщения и не искам да ти досаждам. Но трябва да те питам нещо. Моля те, обади ми се, когато можеш. Пази се.
Том изслуша последното съобщение от Изабел де ла Грип. После остави телефона. От седмици не беше събирал сили, но сега пусна всяко съобщение. Отне му доста време. На няколко пъти, когато чу обезпокоения глас на Дейвид или притеснените въпроси на майка си, тревожността се върна, но знаеше, че трябва да поеме управлението на живота си, не можеше да продължава така. След това щеше да се обади на Изабел.