Дотук добре. Стоях изправен в кладенеца. Следващата стъпка щеше да е непоносима и понеже знаех, че Окланд няма да ме издържи вечно, тръгнах.
— Дръж ми краката — той ме хвана здраво за глезените. Олюлях се така, че да се облегна на стената с рамене. После много внимателно повдигнах десния си крак с коляно близко до тялото. Окланд залитна леко и за миг помислих, че ще падна върху насипа по гръб, но той успя да се задържи. Промени положението на тялото си. Левият ми крак се опираше в гърдите му.
Пресегнах се и хванах десния си крак с ръка. Бавно го издърпах към мен. Беше трудна битка, но успях да го вкарам в кладенеца, притиснат силно в едната стена. Щом бях сигурен, че съм го наместил, издърпах и другия и го притиснах в срещуположната стена. Почувствах се относително стабилен. Леко превих гръб и раздвижих рамене да се наместя към стената. Натисках силно с крака встрани. Чух отдолу тихо хихикане.
— Ще млъкнеш ли, майната ти? — стараех се да не се разсмея. — Не е толкова лесно, колкото изглежда.
Нещата започваха да се оправят. Почувствах, че раменете ми бавно се издигат над нивото на краката. След известно време стана малко по-лесно. Минута по-късно постигнах нещо като седнало положение гърбът ми плътно до стената, краката вкаменени пред мен. Реших да притисна гръб в единия ъгъл. Така превърнах кладенеца в четириъгълник с различни ъгли и ми бе по-лесно да се изкатеря. С крака в срещуположните стени и с помощта на ръцете си, аз започнах да си проправям път нагоре, инч по инч.
Отне ми половин час. На два пъти ми се стори, че ще се изхлузя и ще падна долу върху притесненото лице на Окланд. Но изпънах гърди, успях да преодолея олюляването и продължих. Когато се изкачих до горе, сърцето ми биеше лудо, краката ми трепереха, мускулите ми бяха готови да се предадат. Заклещих се с гръб, колкото мога и посегнах към решетката. Не помръдна. Дори мъничко.
— Майната му — изскимтях тихо.
— Как върви? — извика Окланд.
— Лошо.
— Добре — каза той оптимистично. — Досега това винаги е било добър знак.
Реших, че има нещо, което мога да опитам, бръкнах внимателно в джоба си и извадих пистолета. Нагласих енергийното изстрелване на максимална дифузия, покрих лице и стрелях по решетката. Чу се свистене и капки разтопен метал ме изпръскаха.
Дори преди да отворя очи, силната светлина ми подсказа, че сме успели. Слънчевите лъчи струяха през процеп на решетката с диаметър около фут. Чух тих радостен вик. Окланд беше разбрал какво се е случило. Още няколко изстрела и дупката се разшири. Прокарах ръка навън и сграбчих нещо.
Извадих и другата си ръка и мъжествено показах глава и рамене. После беше лесно.
Претърколих се и останах да лежа няколко мига на земята, едва дишайки. Видях камъни наоколо и небе над мен, истинско небе. След малко се поизправих, седнах и се огледах. Бях леко замаян. Седях на дъното на широка и плитка падина. Очевидно бе планирана да насочва дъждовната вода към решетката. Навсякъде се виждаше само камък, във всички посоки освен в една. Зад мен, на около двеста ярда, камъни липсваха.
Показах се изморен през дупката и извиках на Окланд:
— Свали си якето и го увий около ръцете си!
През това време извадих микрокабела и спуснах надолу единия му край. Не бях абсолютно сигурен, че ще свърши работа. Микрокабелът беше предвиден да издържа малки товари. А Окланд, макар и да не беше едър, нито дебел, все пак бе цяло човешко същество.
— Няма да е лесно — казах аз. Окланд кимна разбиращо. — Увий се, колкото можеш. — Той хвана края на кабела и омота с него няколко пъти увитите си ръце.
Застанах над отвора с добре закотвени в земята крака и натисках бутона за свиване. Известно време всичко вървеше гладко — главата и раменете му влязоха в кладенеца. И тогава тихото бръмчене се усили и премина в скърцане. Степента на изкачване спадна забележимо. Кабелът се извиваше бавно нагоре. Едната ръка на Окланд хвана края на решетката. Почти се бе закрепил, когато свивачът отказа. Чу се изсъскване. Хвърлих се и сграбчих ръката на Действащия. Без малко и двамата да полетим надолу. Якето му се изхлузи, но успях с другата си ръка да го хвана за китката и да го издърпам. Помогнах му да излезе. Строполихме се на земята.
Дълго време лежахме така. За момента това изглеждаше най-правилното.
Осем
Знаете онези мисли, които ни навестяват понякога. Сигурни сте, че нещо не е наред, има нещо, което ви тревожи, но не разбирате точно какво е? Обикновено забравяте за него и малко по-късно то ви връхлита с голяма сила.